Дай коня тука! — заповяда ротният. — Снеми патроните, снеми самара!
Войникът заработи бързо. За минута конят беше гол.
— Ха така — каза ротният. — Като докарат моя кон, него ще натовариш с патроните. Помогни ми сега да се кача.
Войникът — здрав, едър мъж — не му помогна, а го взе на ръце и го качи на коня. Дели позна гласа на ротния, или защото си беше и без това послушен, слепият кон бодро запристъпя нататък, накъдето го насочваше ротният.
„Най-после! — помисли си ротният. — Има още опасност, но ще стигнем…“ И сред хилядите мисли, които минаваха през измъчения му ум, една мисъл го караше да потръпва от радост: как се случи да го изнесе пак тоя кон, старият му другар. Нещастният слепец!…
Не излизаха от здрава, твърда земя, а като излизащи из пещ. Все още достигаха шрапнели. „Шрапнели! — мислеше офицерът и съзнанието му вече потъмняваше. — Лебеди! Страшни бели лебеди!“ Конят изпръхтяваше, защото вървеше из дим, офицерът трепваше и се ободряваше. Силен гърмеж изтрещя над главите им, конят се огъна, щеше да падне, но се окопити и пак тръгна напред боят, като някоя буря, остана назад.
— Къде сте ранен? — попита един лекар, който с няколко санитари изскочи отнякъде. — Капитане, чакайте!
Ротният спря. Чувствуваше, че губи последните си сили.
— Къде сте ранен? — попита пак лекарят.
— Не зная, докторе. Струва ми се, много кръв изгубих.
Докторът погледна офицера, погледна и коня му и каза:
— Но конят ви е ранен! Снемете го полека — обърна се той към санитарите.
В същата минута офицерът пребледня, заклати се и щеше да падне, ако войниците не бяха го подкрепили. Снеха го и изпаднал напълно в несвяст, внесоха го в палатката иго сложиха на висока маса.
След седмица-две, настанен в една болница, ротният отиваше на добре. Че ще оздравее и че е вън от всяка опасност, това се виждаше преди всичко от доброто настроение на ординареца му. Спомените на ротния се прекъсваха до минутата, когато падна в несвяст. За всичко, което се случи по-късно, ординарецът му разказваше сега. Разказваше как го снели от коня, как го внесли.
— А конят? — попита ротният. — Какво стана конят? Той беше ранен.
— А, той умря, г-н капитан.
— Умря ли? Кога? Къде умря?
— Още там, на превързочния пункт. Аз стигнах току след вас. Щом ви снеха, един войник го поведе, а той падна и там умря. Много лошо бил ранен.
Ротният замълча изтръпнал, като че го заболяха всичките му рани. После сключи ръце под главата си и остана тъй замислен и загледан пред себе си.