— Твърде голяма е за сам човек.
— Не ми приличате на човек, който би останал сам, но се радвам да го чуя.
Не знам дали видя, че съм забелязала как пъхна лявата си ръка в джоба на палтото. Вече бях видяла халката му. Но както беше тръгнало, не мислех, че това ще представлява голям проблем.
— Е, ами вие? Влюбихте ли се?
— От пръв поглед.
Той дръпна ръката ми и аз потръпнах от болка.
— Извинете. Добре ли сте? — Това, че изглеждаше искрено загрижен, само засили привлекателността му.
— О, не сте виновен вие. Травма от детството, която се обажда от време на време. — Подадох му другата си ръка, за да ме води накъдето поиска.
— Отдъхнах си, че не съм ви наранил. Нямаше да си го простя. Сега се налага да посветя остатъка от следобеда на вашата защита.
Коленете ми омекнаха, когато ме целуна. Той ме задържа умело, сякаш беше свикнал жените да припадат в прегръдките му. Хвана ме за ръката и отметна кичур коса от лицето ми. Запътихме се към гората, далече от останалия свят. Оставих се да ме води без никакво колебание. От време на време той стискаше ръката ми в ритъма на нещо като морзов код. Аз му отвръщах по същия начин.
По-късно, след като всички си бяха тръгнали и се бяхме любили в къщата, той сподели, че е дошъл да нанесе един последен щрих — да окачи едно желязно сърце, което беше изковал сам. Това беше запазената марка на всички негови проекти. Беше изпълнил със смисъл за новодомците това малко парче метал. Да, тази сутрин беше разбрал, че бракът на първите собственици не е издържал достатъчно дълго, за да заживеят в къщата, която им бе построил. Затова подари сърцето на мен и ми каза, че тяхната любов сега е наша.
След
Десктопът на Пол беше съвършено подреден, което веднага ме наведе на мисълта, че нещо не е наред. Това беше компютър на целенасочен и организиран човек. Пол можеше да е факир на продажбите, но организацията не беше силната му страна. Или поне така смятах. Част от мен си задаваше въпроса дали някой не му е помогнал с това основно подреждане. Може би някой млад и енергичен. Загърбих тази мисъл с помощта на четвърт ксанакс със съзнанието, че съм надвишила поне двойно максималната си доза за деня. Никога не приемам такова количество за един ден. Пол определено щеше да забележи и нямаше да одобри, макар че днес въобще не ми пукаше какво би одобрил.
Файловете на десктопа му бяха разделени в две колони: отляво различни проекти, по които е работил още от самото начало, подредени по адрес. Отдясно текущите проекти на имоти и една допълнителна папка с адреса на Колд Спринг Харбър.
Проверих отгоре-отгоре левите файлове, защото знаех, че там няма пари — наши или чужди. Преглътнах шампанското и разочарованието, докато се взирах в симетричните икони, зад всяка от които стоеше нечий мечтан дом, който никога нямаше да види бял свят. Кликнах на папката с нашите три акра в Колд Спринт Харбър. В нея нямаше нищо друго, освен нотариалния акт. Изненадах се колко много ме заболя от липсата на друго съдържание.
Пол купи земята като сватбен подарък. В нощта след сватбата той вдигна палатка върху имота и развълнувано начерта разпределението върху кутията от пица, която беше вечерята ни. Зарекохме се, че всички пари, които можем да заделим, ще внасяме в съвместната сметка, която той беше открил за двама ни. Лишаването от меден месец беше първото от многото лишения в името на тази мечта.
Съперничеството беше основна движеща сила по отношение на спестяванията и секса. Ако някой месец Пол внесеше двеста долара, аз се лишавах от нови обувки и се подстригвах в евтин салон, за да мога да вкарам двеста и петдесет. Често пъти следващия месец той вдигаше мизата. Набъбващата ни сметка беше връзката, която ни държеше заедно. Никой от нас не беше от богато семейство, затова възможността да изкарваме и кътаме пари ни даваше ново усещане за власт и контрол.
Споделяхме желанието да преуспеем, да изкарваме повече и осезаемо да прогресираме. През първите години на съвместната ни сметка празнувахме всяка кръгла сума. Колкото повече нарастваше сумата, толкова по-нерушим ставаше бракът ни. Поне аз така го чувствах.
Кликнах на банковата ни сметка за трети път днес. Стопеният баланс потвърди, че днешният кошмар е съвсем истински. Толкова ли се бяхме отчуждили, че бях спряла да я проверявам и Пол го знаеше? Времето беше отлетяло неусетно, както когато човек не обръща внимание. Не бях забелязала, че връзката, която ни държеше заедно, се е прокъсала до критична степен.
Имаше време, когато Пол беше зает непрекъснато с работа. Парите идваха по-бързо и влизаха на големи суми в сметката. Не го бях виждала толкова нахъсан, мотивиран и преуспяващ. На моменти самочувствието му граничеше с надменност, но това беше възбуждащо. Ако кажеше, че нещо ще стане, то ставаше.