Върнатите количества изчезнаха необяснимо от склада, преди да приключи разследването, а препаратът унищожен. Марк спаси нещата, като сведе плащанията до минимум, без наличието на продукта. За мен нямаше съмнение, че е герой, след като организира цялата работа по изчезването. На „Лонария“ ѝ се наложи да плати едва тринайсет милиарда неустойки на фона на петдесетте, както искаха адвокатите и онези от фондовата борса.
Как точно бе успял, нямам представа. Аз обаче прекарах предостатъчно време да го наблюдавам, докато работех с него над контрола на щетите, и знаех, че е намерил начин да се измъкне от цялата тази гадост. Пет от моите райони бяха засегнати и дванайсет човека починаха. Не знаех имената им, нито дали са били болни, или в отлично здраве. Твърде трудно ми беше да живея с тази част на ума ми, затова не исках и да знам подробностите. Приблизително по това време Пол изгуби бизнеса си, а аз започнах да гълтам сериозно хапчета.
Когато се прибрах уж след поредния ден в офиса, Пол сякаш бе хипнотизиран от празното място, където беше стойката за книги с форма на лъв. Питах се дали ако той беше останал непокътнат, и ние щяхме да се съхраним?
— Маду? — Когато го чух да изрича прякора ми, потръпнах.
— Здрасти. — Зачаках да ме попита къде е керамичният лъв. Кучето ни се беше свило в краката му и се запитах откога ли седи на същото това място.
— Ела тук. — Прекрачи към мен с отворени ръце. Дъф се размърда, вдигна глава, за да проучи защо го притесняват, и отново се нагласи за сън. Сърцето ми заблъска, докато се приближавах към Пол. Всеки негов жест можеше да се превърне в нападение.
— Липсваше ми. Имам чувството, че не сме се виждали дни наред.
— Тук съм. — Стегнах се, докато ме прегръщаше. Изглежда нямаше намерение да ме пусне.
— Извинявай, че бях толкова зает. Утре ще ти обясня всичко.
— Така ли? — Опитвах се да не стъпя върху крака му и да го ударя с всички сили. „Много добре знам какви ги вършиш.“
— Имам изненада. — Той изрече предпазливо думата „изненада“. Сякаш се опитваше да представи нещо ужасно като нещо желано от мен.
— Изненада ли? Каква?
— Утре. Всичко ще разкрия утре. — Той най-сетне се отдръпна и ме погледна в очите. Усмивката му сякаш щеше да се превърне в смях. Направо ми се подиграваше.
— Утре ли? — Отдръпнах се от него, за да не усети как треперя.
Той просто поклати глава.
— Любима, ти и аз. Утре стават двайсет години. — Лицето му беше уморено, но очите си останаха развълнувани и бистри.
Изпитах страхопочитание, че използва годишнината ни, за да ми замаже очите, но не знам защо останах изненадана. Жестокостта на Пол изглеждаше безгранична. Изпънах гръб и първо реших да се държа като добра съпруга. Поставих ръка на челото си.
— О, господи. Разбира се. Беше такава лудница през изминалите няколко седмици и почти забравих, че е утре.
Той стана по-сериозен. Притесних се, че съм го разстроила.
— Пол, какво има?
— Нищо. Просто много те обичам. — Способността му да убеждава беше ужасяваща. Моят съпруг, социопатът. Моят съпруг, убиецът. Питах се дали е казвал на Саша, че обича и нея, преди да я застреля.
— И аз те обичам — насилих се да изрека.
Той потисна чувствата си.
— Слушай, трябва да направя нещо в последната минута преди утре. Имаш ли нещо против да вечеряш без мен?
Постарах се да не покажа отчаянието, което изпитах заради нуждата му да излезе. Един натрапчив гласец се обаждаше покрай болката и гнева и ме накара да му повярвам. Исках да повярвам, че все още ме обича. Ала знаех, че не е така. Случили се бяха толкова много неща, които не можех да пренебрегна. С всеки изминал миг осъзнавах колко малко време ми остава, за да се подготвя. Сега вече беше толкова самоуверен, усмихваше се, смееше се заради ужасното, унизително нещо, което бе планирал за утре.
— Разбира се. Да, разбира се. И аз трябва да планирам някои неща.
Той прекрачи към мен и аз трепнах. Добре че не забеляза и ме целуна, без да задава повече въпроси.
Когато грабна ключовете и се отправи към вратата, аз заговорих, без да се обръщам.
— Пол, знаеш ли какво се е случило с другата подпора за книги? — Да не би като я счупих, да отприщих всичко, което се случи?
— Миличка. Време е за признания. — Той прочисти нервно гърлото си. — Исках да дам да поправят лъва със счупената опашка като част от подаръка ти. Само че той се разби по пътя. Изпуснах го на паркинга и той се пръсна на толкова много парченца, че нямаше как да бъде залепен, без да забележиш. От известно време се питах как да ти кажа. Чувствам се ужасно. Много се извинявам.