Побеснях. Лъжеше с такава лекота, че ми се прииска да метна другия лъв по главата му и да се притеснявам за последствията след това. Не помръднах от мястото си, но извих глава и му се усмихнах топло.
— Няма нищо, мили. Това е просто вещ. Евтина вещ. Поне все още имаме другия. — Стиснах юмруци толкова силно, че ноктите ми почти пробиха кожата на дланта.
Той ми се стори облекчен. Постарах се да заговоря с най-любящия си глас, за да прикрия яростта.
— Пол?
— Да, любима?
— Ако отиваш до магазина, не купувай от затоплящите пластири. Купих ти на връщане. Видях, че твоите свършват.
Той докосна инстинктивно ръката ми.
— Ти си върхът.
Още не бе излязъл с колата си от алеята, когато другият лъв удари задната страна на камината и се счупи на хиляди парченца.
Дори да имах някакви съмнения, те изчезнаха. Всяка моя частица ми казваше, че утре е денят.
Пол спеше от часове. Прибра се в полунощ и се търкулна до мен, захърка след минути. Чаках в мрака, полудяла от тревога какво ще се случи утре, и се питах защо не избягах, когато имах възможност. Но всъщност нямах възможност. Парите ги нямаше. Пристрастяването ми беше неудържимо. Нямах сили да се изправя пред кашата, в която се бе превърнал животът ми. Връщах се към единственото, което ми беше останало да направя. Да се защитя и да взема онова, което е мое.
В три след полунощ слязох в долната баня, нахлузих три чифта защитни ръкавици и ги обезопасих на китките. Отворих прозореца, пуснах вентилатора и си сложих маска на лицето. Изненадах се, че се чувствам толкова замаяна въпреки предпазните мерки, а не трябваше, защото знаех колко силен е кремът. Трябваше да работя бързо. Внимателно отворих загряващия пластир, разгънах го, намазах, сгънах отново и го пъхнах в пакетчето, а след това сложих от инстантното лепило, сякаш опаковката никога не бе докосвана. Повторих три пъти, с всеки от пластирите в кутията, след това запечатих кутията, която бях отворила много внимателно с нож за писма. Щом приключих, сложих тубичките „Юфелис“, ръкавиците, маската и лепилото в найлонова торбичка, увих я няколко пъти и я пъхнах в друг плик. Засега трябваше да крия пакета. На път към дрешника оставих ножа за писма и кутията с пластири в чантата си, която висеше на един от кухненските столове.
Протегнах се към най-вътрешната част на дрешника, където бяха калъфите със зимните ми палта. Дръпнах ципа и поставих нещата в ръкава на едно от палтата, след това вдигнах ципа. Усетих силно замайване и се отпуснах на колене в тъмния дрешник между ботушите за сняг и изправената прахосмукачка. Мястото беше малко, но достатъчно, за да се настаня удобно и да опра глава на стената. Полите на палтата опираха в главата ми. Обзе ме познатото чувство за безопасност, което скоро ще се превърне в заплаха. Затворих очи и се пренесох.
Отново се криех в гардероба. Чух го как крещи, мама плачеше. Нещо стъклено се удари в стената и се счупи. Отвори се врата, блъсна се, стените потрепериха. Татко изръмжа. Мама се разкрещя по-силно, този път се молеше.
— Не, не, не. Как можеш? Какво ти става?
— Ти ме докара дотук. Вината е твоя. Ти ме притискаш и не спираш. — Едва разпознах гласа му, звучеше като рев на животно.
Тя изкрещя.
— Иска ми се просто да се махнеш и да ни оставиш на мира. Ребека е единственото хубаво нещо, което си направил, а дори не можеш да ѝ бъдеш баща. Безполезен си.
Чувала бях тази разправия стотици пъти. Подготвих се за дълга нощ в дрешника.
— Искаш да се махна ли? Това е моята къща. Просто позволявам и на теб, и на нея да живеете тук. Нямаше да имате нищо, ако не бях аз!
Мама избухна в смях.
— Престани да ми се смееш, мръснице!
Тя продължи. Не разбирах защо се смее. Нямаше нищо смешно.
— Престани да се смееш!
Последва прищракване. Чу се оглушителен гръм. Тъпо тупване. Това беше различно. Напрегнах се, за да чуя гласа на мама.
— Трябваше да спреш да се смееш — заяви той.
Размърдах се в тъмния гардероб, доколкото бе възможно, безшумно. Треперех неудържимо. Нямаше повече звуци от родителите ми. Стори ми се, че чух как татко диша, но не можех да кажа със сигурност, защото самата аз си поемах шумно въздух.
По едно време чух как дюшемето проскърцва, щракна запалка и една чаша издрънча върху някаква повърхност. Татко повика мама веднъж, два пъти. Тя не отговори.
Той издаде нещо като пъшкане, нещо като въздишка. Чу се прищракване и нова експлозия разкъса нощта.