Не знам дали минаха часове или дни, докато изляза от гардероба. Притисках възглавницата до гърдите си. Промъкнах се в спалнята им и видях мама да лежи на пода. Очите ѝ бяха затворени, устата отворена. Когато поставих ръка върху нейната, тя не помръдна. Не бях видяла кръвта, докато не коленичих до нея. Тя попи в нощницата ми. Зашепнах на ухото ѝ.
— Мамо. Време е да се събудиш, сънливке.
Тя не помръдна, когато чу гласа ми. Побутнах я отново с малката си ръка, но не се получи. Не знам какво ѝ имаше, но разбрах, че не спи. Знаех, че положението е много лошо.
Чух татко, преди да го видя, че лежи близо до нея. Опита се да изрече името ми, но вместо това издаде гъргорещ звук. От устата му избликваше кръв и аз се разплаках, защото той изглеждаше много страшен.
Протегна ръка към мен и забелязах, че тя трепери силно, а кръвта капеше по килима. Погледнах другата му ръка, покрила лицето отстрани, а кръвта се процеждаше между пръстите. Очите му бяха като подивели и аз се уплаших да се приближа до него, но видях отчаяното му желание да го направя. Той отваряше и затваряше протегнатата си ръка и аз се подчиних, пристъпих към него. Възглавницата, която все още притисках към гърдите и гърлото си, ми даваше някакво чувство за сигурност. Пъхнах ръка в неговата.
— Помощ — изрекоха устните му задавено. — Телефон.
Тъкмо отивах към телефона на шкафа им, когато видях пистолета „Смит и Уестън“, паднал наблизо. В този момент ми стана ясно. Той го беше направил. Врътнах се от шкафа към него и той се ококори, поклати глава натам, накъдето се бях упътила.
Погледнах неподвижното тяло на мама и усетих толкова ново чувство, че ми се стори, че завирам отвътре. Взех решение, преди дори да разбера какво се каня да направя.
Поставих възглавницата върху лицето му и се хвърлих отгоре му. Той ме блъсна силно, рязко и ослепителна светлина от болка експлодира в рамото ми. Отпуснах коляно върху ръката му, за да не му позволя да замахне отново към мен. Той посегна немощно към възглавницата, покрила лицето му, и аз натиснах. Затворих очи, докато той не спря да мърда под мен. Останах така много дълго.
Не помръднах, докато не чух как полицаите разбиват вратата.
Събуди ме чукане. Все още бях в предния дрешник, а Дъф дишаше тежко над мен, гигантската му опашка блъскаше по вратата. Видях лъчите на утринното слънце да влизат през прозорчето около тялото му, което ми се стори дори по-голямо в малкото пространство, което споделяхме. Едва излязла от скривалището си, чух, че Пол слиза тежко по стълбите, облечен, грейнал. Прегърна ме мечешката и ме вдигна от земята.
— Днес е нашият ден, Маду!
Не помнех някога да съм го виждала по-развълнуван.
57.
Пол и Ребека
Той върза стегнато очите ми.
— Виждаш ли нещо? — попита.
Погледнах надолу и наоколо. Видях единствено тънък лъч.
— Нищо.
— Готова ли си да се повозиш? — Ръката му, която ме водеше внимателно, нямаше нищо общо с едва доловимите зловещи нотки в гласа. Отдавна не ми беше връзвал очите, а и преди беше при различни обстоятелства. Едва сега разбрах колко близо са страхът и желанието. Днес обаче изпитвах единствено страх.
Оставих го да ме отведе до седалката в автомобила и да затвори вратата. Тъй като не виждах, слухът ми беше единственият водач за движенията на Пол. Потиснах ахването си, когато познатият звук от отварянето на задната врата на джипа бе последвано от шумно тупване. Топъл дъх и дишане до ухото ми в миг успокои изопнатите ми нерви. Бях изненадана, че Пол е решил да доведе Дъф точно днес. Дъф, изглежда, усети безпокойството ми и побутна с нос рамото ми.
Бръкнах в чантата на скута си, доволна, че оръжията ми са наблизо. Стиснах ножа за писма, който бях пъхнала вътре снощи. Студената неравна дръжка ме поуспокои.
Пол се качи в джипа и запали двигателя, поставил ръка върху бедрото ми. Стисна ме силно.
— Готова ли си?
Тя беше точно където исках.
Дъф направи няколко кръгчета, преди да се настани на обичайното си място на задната седалка. Ребека ми се стори напрегната от очакване. Излязох на заден по алеята, после на улицата. Преди да потегля, пуснах музика. Плейлистът, който бях направил за случая, бе зареден и ние тръгнахме към мястото, а „В мистичното“ на Ван Морисън се лееше от колоните.
Усетих как тялото ми вибрира от вълнение. Тъпа болка запулсира в рамото ми, когато адреналинът нахлу. Изпъшках.
— Какво има, Пол? — попита тя.
— Малко ме боли, мила. Нищо важно. Не се тревожи.
Стегнах се, поех ръката на Ребека в своята и я стиснах. Усетих и нейното вълнение, когато ме стисна и тя.