Ръката ми лепне от пот в дланта на Пол. Той не спираше да ме стиска, напомняше ми, че няма къде да отида. Сега обаче виждах възможност.
— Не ми се струва да е нищо. Боли те. Нося в чантата от твоите пластири, можеш да си сложиш един, когато стигнем там, където ме водиш. — Ако лекарството си свършеше работата навреме, може би нямаше да се наложи да използвам ножа за писма.
Музиката от началото на връзката ни се носеше в автомобила, а Пол мълчеше. Беше сглобил саундтрак на любовта ни през годините, с който сякаш заби нож в сърцето ми, като бавно го въртеше.
— Къде отиваме, Пол? — Долових нервното напрежение в гласа си.
— Няма да е изненада, ако ти кажа, Маду.
До ножа, който носех в чантата си, усещах приятната гладкост на шишенцето с лекарства. Тъй като не виждах, не знаех със сигурност дали Пол ме гледа, но усетих промяната, когато го чух да сваля прозореца и да си подсвирква заедно с Елвис „Не мога да не се влюбя“. Нашата песен. Докато развинтвах капачката на шишенцето с пръсти и измъквах едно хапче окси, се отказах. Исках да мисля трезво. Оставих песента да ме понесе и се замислих за бавния ни танц в бъдещата къща. Нещо в сърцето ми се преобърна. Не бях и помисляла, че тази песен звучи като край.
— Колко още остава, докато стигнем?
— Не е много. Просто се отпусни.
Лесно му беше да го каже.
Докато пътувахме по Нордърн Стейт Паркуей, се пренесох назад във времето. Спомних си същия път, зората ме следваше, на задната седалка беше друга жена. Колко много се беше случило, колко далече стигнахме. Допуснахме грешки, както поотделно, така и заедно.
Сърцето ми беше колкото натежало, толкова и облекчено. След тази вечер всичко в този свят щеше бъде наред и щях да се насладя на живота, който ми беше писано да водя. Можех да се освободя от тежкия товар, който навремето заплашваше да ме повлече надолу.
Почти стигнахме. Почти бяхме на прага на новото.
Пол намали звука в края на „Ромео и Жулиета“ на „Дайър Стрейтс“ и в тишината чух, че гумите минават по чакъл. Усетих как автомобилът намалява, а сърцето ми препуска.
— Стой мирно още минутка, мила. Връщам се за теб. — Вълнението в гласа му силно ме разтревожи.
Затвори вратата си, задната се отвори и развълнуваното куче скочи тежко на чакъла. Пол му подвикна и чух как поводът щракна на каишката. Пол се отдалечи от колата, последван от нетърпеливото топуркане на четири лапи.
Бях сама в тишината. Отворих жабката и напипах студения метал на пистолета. Преди да успея да го пъхна в чантата, чух, че стъпките на Пол приближават. Затръшнах жабката тъкмо когато вратата се отвори. Пол протегна ръка към мен и аз притаих дъх, когато чух, че отвори жабката и извади нещо.
Онова, което наближаваше, вече бе тук, за добро или зло.
— Маду, време е.
Стиснах ръката ѝ и ѝ помогнах да слезе от черокито. Дланта ѝ беше влажна от нетърпение. Поставих другата си ръка на кръста ѝ и я поведох по посипаната с чакъл пътека. Усетих как тялото ѝ потръпва от вълнение и усетих болка в моето.
— Миличка, ще се възползвам от предложението ти — казах и погледнах чантата ѝ.
— Разбира се — отвърна тя и посегна към кутийката с пластири. Подаде ми ги и аз отворих пакетчето, навих ръкав и лепнах пластира.
Дъф тичаше пред нас, заскимтя нетърпеливо. Ребека се напрегна, когато я поведох. Наведох се и зашепнах на ухото ѝ.
— Почти стигнахме, любов моя. Още няколко крачки.
Пластирът беше на ръката му. Връщане назад нямаше.
Усещах топлия му дъх на врата си, докато махаше кърпата от очите ми. Но аз не ги отворих. Исках да остана в мрака. Той се разсмя.
— Маду, отвори очи.
Прегърна ме през кръста със силните си ръце, отметна косата ми на една страна и целуна голата кожа на врата ми, преди да отпусне брадичка на рамото ми. Докосването разпрати студени тръпки по цялото ми тяло.
— Честита годишнина, любима.
Отворих очи и сцената се разкри пред мен. Пол ме пусна и мина няколко крачки напред. Наблюдаваше внимателно лицето ми, докато се изкачваше по трите широки стъпала, които водеха до огромна дървена врата. Бях безмълвна и това го зарадва. Протегна ръка.
Вместо това аз отстъпих няколко крачки, оставих по-голямо разстояние между нас. Вятърът, който свистеше между боровете, привлече вниманието ми и аз обърнах гръб на къщата, за да се огледам. Тя не ми беше позната, за разлика от дърветата. Бяхме идвали тук преди.
Парченцата от пъзела се подредиха пред мен. Небето над нас, къщата пред нас, земята. Пол, Дъф, праг. Липсващите ни спестявания. А над вратата бе закачена птица от ковано желязо.