Погледнах телефона си, да не би да се е обаждал. Не беше. Би трябвало да му звънна и да поставя въпроса ребром, но имах нужда от повече информация.
Отворих задната врата и Дъф се втурна вътре, въртейки се в кръг за лакомството, което му дадох с треперещите си ръце. Ушите му се наостриха и той излая, преди да се втурне по стълбите към спалнята.
Веднага застанах нащрек, извадих ръжена за камината и го последвах. Оставих телефона си на дивана при лаптопа и веднага съжалих за решението си да проверя откъде идва шумът, вместо да се обадя на полицията или на Пол. Нито едно от тези действия не ми се стори разумно. Последното, което бихме желали, беше ченгетата да душат из спалнята ни. По-малко рисково, но далеч от идеалното решение беше да се обадя на Пол, само че не бях измислила как да постъпя с него, нито пък как да му кажа за случилото се в службата. Така че и дума не можеше да става да му се обаждам.
Дъф беше бутнал леко открехнатата врата. Не си спомнях да съм я оставяла отворена, защото през деня го държахме само в общите помещения. Ксанаксът си вършеше работата, защото прекрачих въоръжена прага на спалнята с голяма доза хладнокръвие.
Спалнята беше празна, както я бяхме оставили тази сутрин. Единственото, което не беше в ред, бе отвореният прозорец. От течението връзката на завесите се удряше в стъклото. Напълно рационално обяснение. Отдъхнах си.
Отидох да затворя прозореца и да закача връзката на куката, когато забелязах върху съвсем новия килим изпод стола да се подава гилза от червило „Мак“. Измъкнах го и видях, че не е от моите. Свалих капачката и мисля, че разпознах нейното яркочервено червило. Затворих го и прочетох името отдолу. „Госпожа Опасност“. Казах си, че през цялото време си е стояло там и не съм го забелязала, когато сменях килима. Прибрах го в джоба си, извиках Дъф и затворих вратата. Реших засега да оставя този проблем зад затворената врата.
Отново на дивана, поднових ровенето из лаптопа му, а буцата в стомаха ми се втвърдяваше с всеки клик. Знаех, че търся доказателства колкото за изчезналите пари, толкова и за друга жена. Несигурността ми ме отвращаваше. През цялото време в мен тихо зрееше мисълта, че аз съм недостойният член в брака ни. А сега старите ми тревоги отново се пробудиха. От самото начало се съмнявах в способността си да се превърна в жената, която той искаше да бъда; в момичето, което той си мислеше, че е срещнал. Потиснах страха дълбоко в себе си и затръшнах вратата.
Телефонът ми завибрира. Пол.
— Здрасти. — Гласът ми беше десет пъти по-спокоен, отколкото се чувствах.
— Здрасти, скъпа. Как е работата? — Във вселената на Пол съпругата му все още имаше работа. Изправих гърба си на дивана, когато осъзнах, че изобщо не бях помислила как ще прикрия новото си положение на безработна. След като планът ми да напуснем страната не проработи, трябваше да измисля нов. Засега беше по-добре Пол да не знае, че ситуацията се е променила.
— Добре. Нямам много работа. Марк се държи като задник, нищо ново.
— Да, този тип е повече от задник. Сигурен съм, че е още по-зле сега, когато Саша е в неизвестност. Съчувствам ти, че се налага да си имаш работа с него.
— Чудя се къде е тя. Надявам се да е добре. — Не би могло да ми пука по-малко, но ми беше интересно дали Пол го е грижа.
— Убеден съм, че е добре. Повече от добре. Вероятно вече харчи парите на Марк и се забавлява, че я издирват. Винаги е търсела внимание. — Нотките на развеселена привързаност, които усетих в гласа му, докато говореше за Саша, ме жилнаха.
— Ти знаеш по-добре от мен. — Горчивината в гласа ми беше едва забележима и усетих как се настройвам за разправия, от каквато нямахме нужда точно днес. За щастие той не лапна стръвта и смени темата.
— Виж, детективите дойдоха в една от къщите за оглед. Исках да ти се обадя по-рано, но те висяха, докато не започнаха да пристигат посетители.
Кръвта ми замръзна.
— След като идваха сутринта? Какво искаха?
— Искаха да ги придружа в участъка, за да отговоря на някои допълнителни въпроси.
Предпазлива съм какво говоря по телефона. Знам, че и Пол внимава. Гледал е достатъчно телевизионни разследвания по истински случаи.
— Ти съгласи ли се?
— Разбира се. Казах им обаче, че ще стане, след като се върна от пътуването ми с Уес.
В сутрешната бъркотия напълно бях забравила, че на следващия ден Пол заминава на двудневна конференция на брокерите във Флорида. Идеалното извинение да лежи на плажа за сметка на фирмата. Бях избрала да не го придружа по много причини: основната — че не бях поканена.