Гълъб.
— Моята гълъбица.
Съпругата ми изглеждаше поразена. Беше направо замаяна, докато я въвеждах в новия ни дом. Домът, който замалко да не изградим.
Последвах Пол в къщата и ахнах, когато видях антрето. Таваните бяха толкова високи, сякаш попадаха в друга времева зона. Пристъпих напред, вдигнах поглед, огледах се, защото всичко, което ме заобикаляше, беше невероятно, а и защото да погледна Пол ми беше твърде трудно.
Следобедната светлина се изливаше през прозореца над вратата. Всичко наоколо искреше, сякаш посипано с вълшебен прашец, всеки ъгъл и повърхност отразяваше различно светлината и я превръщаше в блясък.
Пол разпери ръце.
— С това се занимавах.
Аз нямах думи.
— Добре ли си, Маду?
— Да. Просто… просто съм поразена. — Опитах се да се усмихна, ала не успях, докато търсех подходящите думи. — Може ли малко вода?
Той се зарадва на молбата ми и аз разбрах защо едва когато ме хвана за ръка и ме поведе към забележителната кухня. Тя беше с размерите на почти целия ни сегашен дом и разполагаше с всичко, което някога бяхме обсъждали. Мраморният плот опасваше цялата кухня, високи кожени столове бяха поставени в единия край. Имаше къде да седнеш и да поприказваш, докато другият готви, точно както винаги сме искали.
Оглеждах и видях чисто нови хромирани уреди, шкафове със стъклени вратички в горната част на стената над Пол. Той подсвирна, докато вземаше чаша от заредените полици, и наточи вода от вратата на хладилника. Подаде ми я. По лицето му беше изписано очакване.
— Пол, ти ли направи всичко това?
— Е, разчитах на доста помощ. Но, да. Аз създадох дизайна, избрах уреди, части, материали. Запазил бях всичко, което записвахме през годините. Помниш ли кутията от пица, по която писахме в сватбената нощ? — Кимнах. Това беше реликва отпреди сто живота.
Той ми посочи стената. Видях картона, на който Пол грубо бе нарисувал плана за етажите, поставен в красива рамка. До него с моя почерк се четеше списък със задължителните неща. Пристъпих напред и поставих ръка върху стъклото. Не можех да повярвам, че мога да го докосна. Сълзите ми рукнаха.
— Пол. Аз мислех…
— Знам. И аз не мислех, че ще го направим.
— Не, но аз мислех, че ти…
— Невероятно е, че не се сети. Всеки ден очаквах да ме попиташ за парите от общата сметка. За мой късмет ти беше твърде заета с работа.
Той ме завъртя — на стената зад къта за закуска имаше огледало.
— Погледни ни. Двайсет години, любима. Успяхме. По-добре от когато и да било.
По бузите ми рукнаха сълзи. Опитвах се да си припомня нещо, но пороят от информация заличи онова, което се опитвах да си спомня. Лицето ми изглеждаше странно и разкривено в огледалото.
— Пол, това е твърде много. Как го направи? Как успя да го скриеш от мен?
— Мила, не си видяла дори половината. — Лицето му стана напълно сериозно. — Но преди да те разведа, има нещо, за което трябва да поговорим. — Сърцето ми се сви.
Отведох Ребека до коженото кресло в ъгъла на хола до двустранната камина. Настаних я, след това бръкнах в джоба си, извадих кутийката, която бях сложил в жабката, и се отпуснах на коляно.
— Маду, това е пръстенът, който заслужаваш. Онзи, който не можех да си позволя да ти купя навремето, но винаги съм искал да носиш. — Тя гледаше невярващо как свалям стария пръстен, за да го заменя с новия. Останах слисан от ужаса, изписал се по лицето ѝ. — Какво не е наред?
Жена ми плачеше. Целунах дланите на ръцете ѝ, след това понечих да стана. Коленете ми трепереха, усетих замайване, гадеше ми се. Седнах до нея, а тя се изправи и се отдръпна от мен.
— Ами другото ти семейство? — попита ме със смес от гняв и ужас.
— За какво говориш?
— Коя е Дейна?
— Дейна ли? Тя ми е терапевт.
— Терапевт ли?
— Още от времето, когато бях дете. „Доктор А“. Казва се Дейна Атуел. Разказвал съм ти за нея. Започнах отново да я посещавам… след случилото се…
— Пол, престани да лъжеш! Тя е по-млада от теб!
— Какво?
Тя побесня.
— Видях семейството ти. Видях ви тримата… бяхте съвършена картинка заедно в двора. Видях те с нея и малкото момченце — то прилича на теб!
— Какви ги… — Чак сега се сетих. — Миличка, това е дъщерята на Дейна. И внукът ѝ. Те са отседнали при… — Усетих прилив на еуфория и изведнъж се строполих на пода.