— Мислех, че ти ще… Мили боже!
Той падна на земята, преди да успея да го задържа. Споменът за това, което бях направила и забравила покрай изненадите на Пол, нахлу бързо и ме парализира също като лекарствата, които се бяха смесили с кръвта му. Не можех да проумея как е възможно да съм сбъркала така.
— Пол, много се извинявам. Много се извинявам. О, господи, какво направих?
— Маду, какво става? — По лицето му се изписа смесица от объркване и блаженство.
Коленичих и подпъхнах ръка под главата му. Трескаво дръпнах пластира от бицепса му. Той ме погледна за обяснение.
— Пол, направих нещо ужасно.
— Всичко е наред, мила. Знам за лекарствата. Ще ти осигурим помощ. — Стоновете му показваха с каква мъка изговаряше думите.
Положих главата му в скута си.
— Намерих писмото, Пол. Ти ѝ пишеше, че искаш да ме убиеш! Трябваше да се защитя. — Едва дишах през сълзи.
— Да те убия ли? Стига глупости, Маду? — Главата му се лашкаше от една страна на друга. — Обичам те.
Опитвах се да си спомня дали телефонът ми е в колата или в чантата в антрето на къщата. Не можех да кажа колко „Юфелис“ е проникнал и дали има шанс да поправя стореното.
— Маду? — Очите на Пол бяха полуотворени.
— Пол, остани с мен! Отивам да повикам помощ!
— Да, аз ще ти намеря помощ, Маду. Тревожех се за теб… Мисля, че всичко стана, защото си се пристрастила. — По лицето му се разля глупава усмивка, лекарствата го бяха победили. — Ще се опитам да те откъсна от тях. За това пишех в онова писмо. Знам, че ще си върнем истинската Маду.
Изумих се колко безгрижно и прекрасно се чувствам. Сякаш бях под въздействието на химическа омая, което ме изненада, защото не бях пила хапчета от часове. Погледнах пластира, омотан на пръстите ми, и осъзнах, че никъде няма да ходя. В бързината бях притиснала юфелиса в голата си длан.
Вместо да разтворя пръсти, за да изхвърля затоплящия пластир, аз ги стиснах, за да съм сигурна, че всяка капчица юфелис ще влезе в мен.
Вече никой не можеше да ни помогне.
— Маду? Защо? — Едва успях да си поема въздух, за да изрека думите.
— Ти щеше да ме убиеш. Пистолетът. Намерих пистолета, а се бяха събрали толкова много лъжи — прошепна тя.
Когато заговорих, гласът ми се процеди като меласа в устата ми:
— Пистолетът? Мила, ти ме плашеше с тези хапчета. Как бих могъл да оставя зареден пистолет в къщата.
Ребека изглеждаше напълно слисана.
— Толкова съжалявам. Мислех, че вече не ме искаш.
Погледнах голямата си любов, докато нова вълна еуфория нахлуваше в мен. Мократа муцуна на Дъф се завря във врата ми.
Усетих вълна, която бавно ме завличаше към пода.
Очите ми обходиха стаята и спряха на двете теракотени лъвчета върху полицата над камината. Изглеждаха същите като счупените, но ето че бяха тук, цели.
— Какво? Аз ги счупих. Как? — Вече не бях сигурна какво в тази стая е истинско.
Той вече не можеше да държи очите си отворени, но разбра за какво питам.
— Трябваше ми известно време, но ги открих. Честита годишнина, мила. Добре дошла у дома.
Пол въздъхна и лицето му се отпусна. Дъф започна да вие и лае. Преди да затворя очи, аз погледнах за последно къщата, която той беше построил за мен, и лъвовете пазители, които бдяха над нас.
58.
Силвестри
Дъф вдигаше вълни от пясък, докато тичаше след тенис топката, която му хвърлих. Уолкот седеше на пейката и разглеждаше бележника си. Заливът беше тих и спокоен, есенният вятър ставаше по-силен.
— Ела тук, приятел.
Дъф взе топката и затича към мен, едва не ме събори. Почесах го зад ушите, докато той точеше лиги около крачола ми.
— Трябва да се връщаме — провикна се партньорът ми.
— Идвам.
Приближих се до седналия на пейката Уолкот. Той наблюдаваше развеселен двама ни с кучето.
— Не съм и предполагал, че си толкова мекушав, Силвестри.
— Какво, да не би да го оставя в онази къща? Зловеща сцена, брат ми. Човек трябва да има някакво благоприличие.
— Значи просто правеше нужното, така ли? — Той поклати глава.
— Нещо такова — отвърнах и прикрих усмивката си.
— Та в тази връзка току-що разбрах, че къщата е обявена за продан.
— Господи. Кой ще купи това чудо? — поклатих глава аз. — Ако има представа какво е станало тук.
— Да му мислят купувачите — отвърна той. Видях огромно любопитство в очите му.
— Предполагам ще държиш това място под око.
Партньорът ми се ухили.
— Няма да се сдържа. Но както и да е, тръгваме.