— Повдигнаха ли въпрос за нещо различно от тази сутрин?
— Не. Все същото. — Той беше напрегнат.
— Имах предвид… няма значение. Споменаха ли адвокат?
От въздишката му се досетих, че го дразня, но не знаех с какво. Щеше ми се да му дам да се разбере за източването на сметката и да му покажа кой от двама ни има истинско основание да е бесен.
— Вероятно ще те посетят отново. Пожелаха да разговарят с мен насаме, вероятно ще искат да говорят и с теб.
Буквално прехапах език от усилието да не спомена за парите. Направех ли го сега, нямаше да имам достатъчно собствена информация, за да знам дали ме лъже. Ако не успеех веднага да разпозная лъжите, всичко щеше да се оплете. По-добре да почакам. Ала перспективата Пол да се качи утре на самолета, отприщи страха в мен.
— В колко ще се прибереш довечера?
— Късно. Не помниш ли? С Уес ще извеждаме задниците от „Мъри Хил“. Нямат търпение да опитат от местните удоволствия, преди да изкихат няколко милиона за ваканционна къща номер три. Взел съм си сака за пътуването, в случай че реша да преспя у Уес. Полетът ни е ранен.
— О, мислех, че ще се видим, преди да заминеш.
— Съжалявам, любов моя. Така или иначе ще си заспала, когато се прибера.
Той мислеше, че мрънкам, защото искам да съм с него. Внимавах да запазя равен тон и да не звуча твърде напрегнато.
— Добре. Е, ще ми липсваш.
— Ще съм се прибрал, преди да се усетиш.
— Обичам те, скъпи.
— Наистина ли?
— Повече от всичко — изрекох, без да се замислям.
Високият стенен часовник в антрето отброи четири удара. Звукът беше едновременно познат и объркващ. Протегнах крака, за да ги раздвижа, преди да продължа с душенето в по-очевидните компрометиращи места като електронната поща и фейсбук. Не бе публикувал повече от година, с изключение на някой разменен емотикон или повърхностен закачлив коментар със старо гадже от гимназията. Отворих списъка с дейността му и видях, че е следил единствено конкурентните фирми за недвижими имоти в района. Излязох от фейсбук и започнах да отварям папките му. За мое раздразнение той беше излязъл от имейла си, а обичайните пароли не проработиха. Преминах на наскоро отворени документи и видях, че през последния месец е отварял застрахователните ни полици. Бегло прегледах пасажите със ситни букви, но не намерих нищо необичайно.
Досега най-подозрителното беше отсъствието на порно, скрито в папка с невинно име. Каквото и да си мислех, че ще намеря, беше добре скрито или пък не съществуваше. Опитах се да измисля достоверно обяснение защо е изтеглил парите и не ми е казал. И тук ударих на камък.
Откъснах очи от екрана и огледах дома ни. Цялото планиране на мечтания ни дом в Колд Спринг Харбър се отрази зле на къщата тук. Ако домът наистина е отражение на обитателите му, то ние бяхме изцяло бежови. Това трябваше да е преходният дом преди истинския. Дребните украшения и масовите принтове по стените бяха покупки в последния момент, докато бяхме чакали на опашка пред касата в „Легло, баня и всичко останало“. Къщата ни можеше да е страница от каталог за лишени от въображение новодомци. Дори след години не си направихме труда да вложим някакви средства, за да я направим свой дом. Сега, като се оглеждах наоколо, виждах колко е скучна.
Самотната керамична стойка за книги — тюркоазен китайски лъв пазител, беше най-декоративният елемент в стаята. Втората липсваше, но Пол дори не беше забелязал. Както и други неща.
Едната от двете стойки за книги намери своята кончина, когато преди около две години Пол се прибра пиян. Това само по себе си беше притеснително, защото той рядко губеше контрол и по принцип не пиеше повече от две леки бири. Онази нощ беше погълнал десетина. Седна на дивана до мен, раменете ни почти се докосваха, което беше най-голямата физическа близост между нас от много време. Едва се сдържах да не взема хапче, защото предусещах тежестта на онова, което ще ми каже, и се питах дали ще забележи в сегашното си състояние. Сдържах се. Тогава имах по-строги правила за дневния си лимит.
— С бизнеса ми е свършено. Няма да има повече пари. Абсолютно никакви — съобщи той на пода. — Днес уволних последния човек. Някои от работниците отказаха да си тръгнат. Искат да останат, за да довършат обектите. Не разбират, че никой няма да извади пари, за да си правим труда да довършваме тези къщи. — Дъф отиде при него, усетил отчаянието му, положи гигантската си глава в скута му и изскимтя. Пол заплака беззвучно в козината му. — Беше ужасно. Един от най-шибаните лоши дни в живота ми.