Мразех да го гледам такъв. Никога не го бях виждала напълно уязвим дори когато говореше за всичко, което му се беше случило като малък. Ужасни, травмиращи преживявания, които не го бяха сломили, както сега. Нямах представа как да го утеша. Не се бях научила като малка. Никой не ми беше показал.
Искаше ми се да можех да кажа, че съм била искрена за всичко, което му казах, или че не повтарям едни и същи банални неща по три различни начина, но тогава още се борех с шока от отвращението, което будеше тази негова слабост.
— Всичко ще бъде наред, скъпи. Ще се оправи. Нещата полека-лека ще потръгнат. Не трябва да се тревожим прекалено много за пари, имаме моята заплата и парите от Колд Спринг при най-лошия сценарий.
Не го мислех. Щях да се вбеся, ако започнем да се издържаме от тези пари. Той се напрегна.
— В никакъв случай. Няма да пипаме парите за къщата. Все ще измисля нещо. — Изправи се несигурно на крака, олюля се, но се задържа и се качи на втория етаж. Когато влязох спалнята, го заварих да хърка по лице в леглото.
След като обърнах главата му настрани, за да не се задуши, слязох целеустремено долу, взех една от стойките за книги и я разбих с апломб в камината. Тя се натроши на сол и стотици парченца. Яростта ми беше по-силна от самоконтрола. Чак след известно време осъзнах какво съм направила. Понякога гневът ми се проявява по този начин. Таи се в мен толкова дълго, че от време на време си мисля, че така съм излязла от майка си. Много се стараех да го контролирам, особено пред съпруга си.
Уличните лампи светнаха и последните филизи слънчеви лъчи хвърлиха причудливи сенки на дървения под. Минаха часове в безрезултатно ровене в документи и папки. Прехвърлих се на папките с имотите. Цялото това разследване показа колко се бях отчуждила.
Отворих един списък със задачи от времето, когато беше останал без работа:
1. Да си намеря нова работа.
2. Да тренирам за полумаратон.
3. Да започна да готвя.
4. Да работя върху проекта за къщата.
Виждаше се, че е изоставил списъка малко след като го е съставил. Планове, планове. Беше започнал да се отпуска, след като бизнесът му пропадна. Диванът се превърна в неговия офис, а пижамата му в „работно облекло“. Шегувахме се за ранното му пенсиониране и не коментирахме, че е брадясал, но в мен тлееха негодувание и гняв.
Постоянното присъствие на Пол вкъщи ме принуди да намирам по-добри скривалища за допълнителните хапчета, от които бях започнала да се нуждая. Още не бях престъпила границата, но тя се бе преместила няколко крачки по-напред, за да мога да се справя с новото ни положение. В шкафа държах законно предписаните ми лекарства, които трябваше да взимам „при нужда“, а допълнителния ми запас — на места, на които Пол нямаше да попадне при целодневния си престой в къщата.
Маниите ми не се ограничаваха до самоназначените медикаменти. Криех се в работата си. Започнах да тренирам два пъти на ден, за да се махна от къщата и да се успокоявам, че не прекалявам с хапчетата. Щом можех да тичам по пет километра и да карам колело, бях по-здрава от повечето американци.
Сякаш колкото по-активна и крайна ставах в работата и спортуването, толкова повече той губеше мотивация. Винаги е бил непостоянен в амбициите си, но сега просто се превърна в тежест за семейството ни. Не можех да понасям да го гледам как ближе раните си. Давах си сметка, че вината не е негова, че хората едва смогват да плащат ипотеките си, камо ли да строят нови къщи, но гневът ми, необуздан, просто нарастваше. Поражението му се отразяваше ужасно. Не се бях омъжила за човек, който си пуска брада и ходи из къщата цял ден по пижама. Това не беше в стила му. Докато не се превърна точно в такъв човек. Той се предаваше и аз трябваше да си затворя очите. А сега се борех със смазващото чувство колко различно можеше да е всичко, ако бях възроптала.
Предложих му да опита някои от мострите на антидепресанти с надеждата, че те ще компенсират липсата на емнатия и разбиране от моя страна. Той отказа, защото принципно не беше привърженик на медикаментите като решение на проблемите. Смяташе ги за „лесен изход“. А за мен ситуацията в работата се беше влошила изключително много с изпитанията на „Юфелис“. Започнах да вземам авитан, за да изкарам вечерите. Открих, че чаша вино заедно с хапчетата — нещо, което не си бях представяла, че ще правя — да смесвам медикаменти с алкохол — потушава напрежението помежду ни и превръща дистанцията в нещо като уют. Без значение каква беше връзката ми с реалността, ние продължихме да се отчуждаваме до степен почти да престанем да си говорим. Той се оттегляше в единия край на дивана и с часове не откъсваше очи от телефона си, под предлог че чете новините, докато аз в противоположния край гледах епизод след епизод от някое шоу, което двамата бяхме избрали.