— Съпругът ти не го прави така, нали?
— Никой не го прави като теб, Пол.
— Чие е това?
— Твое е, бебче. Само твое.
— Точно така.
— Ще се справиш ли?
— Продължавай по този начин и ще видим дали ти можеш да се справиш.
— Искам го. Искам го толкова силно.
Благодарях на бога за Шийла. Преди да се появи Уес с работата с недвижимите имоти, тя наистина ми помогна да не се срина. Бях започнал да загазвам. Съмнението ме завладяваше и не говоря за някакъв тривиален пристъп на разколебаване. Говоря за онова съмнение, което впива зъби в теб и започва постепенно и безмилостно да изсмуква скапания ти живот.
Като поглеждам назад, аз бях доста унило копеле. Всъщност бях пълна развалина. Ходех из къщата небръснат и по халат и почти не общувах с жена си, камо ли със света отвъд прага ми. Единственото, което ме крепеше тогава, единственото, което ме държеше — бяха онези дни с Шийла.
Когато се запознахме, аз още се държах. Все още оптимистично смятах, че скоро отново ще съм на стълбата на път към върха. В представите ми само лошият късмет ми пречеше да си намеря работа. С Дъф се срещахме с Шийла и Моли на сутрешните разходки до залива. Пускахме кучетата да тичат свободно наоколо, докато ние наваксвахме с новините един за друг. Връщахме кучетата до нейната къща и ги оставяхме да лудуват из двора, докато ние се осквернявахме един друг. Това беше много приятно забавление.
Положението се промени. В течение на следващата година постепенно започвахме да затъваме в общата ни дупка. Не заради някого от нас двамата, а заради хаоса, който се вихреше в живота ни. Аз все повече се обезсърчавах и връщането към старата ми професионална слава все по-често ми се струваше невъзможна мечта. А тя газеше през тресавището на рушащите се отношения със съпруга си. През повечето време той беше на път по работа, а тя беше разбрала, че има връзка с една от колежките си, която ходеше с него на командировките. Болката от това разкритие и както научих, дългогодишният емоционален тормоз от негова страна наистина я съсипваха.
Тези паралелни обстоятелства ни сближиха, но в същото време ни раздалечаваха все повече. Всеки от нас беше изолиран в собствената си безизходица и тиха ярост и ние отчаяно се държахме един за друг, за да не потънем. Само това можехме да направим, за да не се откажем и да не се предадем на мрака.
Зарязахме всички преструвки. Престанахме да се срещаме с кучетата за разходки до залива. Щом Ребека излезеше за работа, аз пусках Дъф да тича из двора и се отправях към Шийла. Започнахме все по-малко да си говорим. Нямаше нужда, тъй като и двамата нямахме особено какво да си кажем. Говоренето оставяхме на телата си. Тя започна да оставя входната врата отворена и само мрежата я делеше от животното, което посещаваше дома ѝ. Прекрачвах прага ѝ, без да знам какво ме очаква. Понякога тя ме сграбчваше още на вратата, приковаваше ме към стената и се нахвърляше върху мен. Друг път седеше гола на дивана в очакване на грубата ми игра.
Безмълвно бяхме установили собствен ритъм. Само с един поглед разбирахме кой от какво има нужда, кой да чука и кой да е чуканият.
Придобихме повече смелост. След като доста време се ограничавахме само до дневната, тя бавно започна да ме примамва на горния етаж. Правехме го на стълбите, срещу стената в коридора и накрая, в семейното легло. Идеята да ѝ го вкарвам, за да му го начука, в началото беше страшно възбуждаща за нея, а после и за мен. Караше ме да се чувствам потентен, сякаш отново бях мъжът в къщата. Не в моята къща, обърнете внимание, но това почти нямаше значение. Тя прокарваше пръсти през наболата ми брада, докато излизах от нея, и за първи път от много време се почувствах както преди. Чувствах се необуздан. Безразсъден. Което ме доведе до онова, което направих после.
— Хмм. — Тя огледа бавно спалнята.
— Какво? — Наблюдавах я как попива всяка подробност.
— Не очаквах, че къщата ти ще е такава.
— Да не си дошла за обиколката на „Наш дом“?
Тя се обърна към мен, прехапа устни и плъзна ръка между краката ми.
— Знаеш за какво съм дошла. — С другата ръка започна да разкопчава копчетата на ризата ми. — Сигурен ли си, че жена ти няма да се прибере внезапно от работа?
— Зарежи сега приказките за жена ми. — Чух остротата в гласа си.
Тя захапа меката част на ухото ми и прошепна:
— Накарай ме.
Не бих казал, че браковете се градят на тайни, но тайните със сигурност ги крепят. Особено след двайсет години. След като доведох Шийла в дома ни, започнах да чувствам нещо като облекчение между мен и Ребека. Нуждите ми бяха задоволени и негодуванието и чувството за безсилие отслабнаха. Отново изпитвах топлота към съпругата си и осъзнах, че е била латентна също като сексуалния ни живот. Чукането на любовницата ми се превърна в предпазен клапан за изпускане на напрежението между мен и съпругата ми.
Предполагам, че по някакъв начин може да се каже, че го направих за нея. За нас. За брака ни.