— Да не си дошла за обиколката на „Наш дом“?
Тя се обърна към мен, прехапа устни и плъзна ръка между краката ми.
— Знаеш за какво съм дошла. — С другата ръка започна да разкопчава копчетата на ризата ми. — Сигурен ли си, че жена ти няма да се прибере внезапно от работа?
— Зарежи сега приказките за жена ми. — Чух остротата в гласа си.
Тя захапа меката част на ухото ми и прошепна:
— Накарай ме.
Не бих казал, че браковете се градят на тайни, но тайните със сигурност ги крепят. Особено след двайсет години. След като доведох Шийла в дома ни, започнах да чувствам нещо като облекчение между мен и Ребека. Нуждите ми бяха задоволени и негодуванието и чувството за безсилие отслабнаха. Отново изпитвах топлота към съпругата си и осъзнах, че е била латентна също като сексуалния ни живот. Чукането на любовницата ми се превърна в предпазен клапан за изпускане на напрежението между мен и съпругата ми.
Предполагам, че по някакъв начин може да се каже, че го направих за нея. За нас. За брака ни.
5.
Ребека
След
Всяка тайна беше заради него. Тайните, които пазех и които споделях. Всички те бяха за доброто на брака ни.
Да, престъпих основните брачни правила неведнъж. Пазех някои неща за себе си. Подминавах други. Казвах едно, докато мислех съвсем друго. Използвах тялото си, когато думите не бяха достатъчни.
Вярвам, че всичко това ме направи добра съпруга. Повечето хора биха казали, че пълната откритост е най-важното за една здрава връзка. Повечето хора биха го казали, особено ако половинките им стояха до тях.
Тази година ще отбележи половината от живота ми, която сме прекарали заедно. Петдесет процента от времето ми на Земята е минало в решения, в които водещото сме били „ние“. Прекарах толкова време в усилия да се откажа от мечтите си, колкото бях прекарала и да ги създам. След толкова време човек започва да губи представа за себе си като отделна личност за сметка на половинката от двойката. Само тайните ми бяха попречили да се изгубя съвсем като личност. В началото се държахме един за друг благодарение на нещата, които бяхме споделили за себе си и за които никой друг не знаеше. А после ги заместиха нещата, които не си казвахме, за да останем заедно. Но и това се разпадна, разбира се.
Ако попиташ Пол дали познава истинското ми аз, в съзнанието му няма да има и капчица съмнение. Доколкото му е известно, той ме е виждал в най-уязвимото, най-емоционалното и най-нестабилното ми състояние. До онази вечер в спалнята ни той изобщо нямаше представа до каква крайност мога да стигна в нестабилността си.
Обичам съпруга си. Дори да е лъжливо и крадливо копеле. Правила съм безброй неща, които повечето хора изобщо не биха проумели; неща, които можеха да се определят като по-голяма измяна от тайното опразване на общата ни сметка. Не бих променила нищо, дори сега. Пол може да не познаваше истинската ми същност, но знаеше най-лошото, което ми се беше случило, и мислеше, че знае за най-лошото, което съм правила. А това е по-опасно за мен от всичко останало.
По същия начин аз знаех за неговите най-лоши неща.
Събудих се объркана в тъмното. Видях, че е почти десет вечерта. Бях спала на дясната си страна и болката в рамото не се търпеше. Бръкнах в дамската чанта за хапче обезболяващо и го глътнах без вода. Осъзнах, че ми остава само още една таблетка, и ме разтърси паника. Опитах се да си спомня къде бях скрила резервния запас за спешни случаи. Напоследък губех дирите и на количеството хапчета, и на скривалищата, където ги държах. Имах списък на скривалищата, но го бях скрила толкова добре, че дори не можех да го намеря.
На горния етаж чух да тече вода и изведнъж вниманието ми се изостри. Дали Пол не се беше прибрал? Дъф го нямаше никакъв, значи беше в спалнята при господаря си — лоялен първо към него, ако го оставим да избира.
— Пол? — Единственият отговор продължаваше да бъде шумът от течащата вода горе.
Започнах да ровя между възглавничките на дивана за телефона си, защото го нямаше на обичайните му места. Проверих и в чантата, но и там го нямаше.
— Дъф? Ела тук, момче! — Шумът от водата продължаваше и сякаш ставаше по-силен в отсъствието на други звуци в къщата. Опитах се да се сетя дали не пуснах душа, преди да сляза долу и да заспя, но това беше абсурдно. Не си спомнях да съм се качвала горе, откакто се прибрах.
Без Дъф и телефона се чувствах беззащитна, докато се изкачвах по стълбите към банята. Реших да не се въоръжавам с нищо, защото на Пол щеше да му се стори откачено, каквото си и беше. Чудех се какво да му кажа, за да го предизвикам, и реших, че тази вечер ще премълча. Бях твърде изморена за караници и всъщност изпитвах облекчение, че се е прибрал.