Щом стигнах горе, видях, че в спалнята е тъмно, но под прага на банята се процеждаше светлина. Почуках леко на вратата. Шумът от водата идваше всъщност от ваната, а не от душа.
— Пол? Скъпи? — Никой не ми отговори и аз реших, че не може да ме чуе от водата. — Влизам, може ли?
Когато отворих вратата, видях, че завесата на душа е спусната наполовина и водата замалко да започне да прелива. Прозорците и огледалата бяха изпотени и щом парата се разнесе от отварянето на вратата, видях, че банята е празна. Бързо отидох до крана и го спрях.
Огледах празното помещение. На рафта имаше прилежно сгъната хавлиена кърпа, а върху нея бръснарско ножче, отстрани — телефона ми. Седнах на ръба на ваната, за да се съвзема. Отново си припомних действията си по-рано днес, но нямах абсолютно никакъв спомен да съм се качвала горе, да съм пълнила ваната и да съм си оставяла телефона, камо ли бръснарско ножче. Картината изглеждаше нагласена.
Беше ми известно, че параноята е страничен ефект от хапчетата, затова си казах, че най-простото обяснение обикновено е вярното. Не съм започнала да откачам. Пол сигурно се беше прибрал и е бил тих, за да не ме събуди, пуснал е водата във ваната, излязъл е да разходи Дъф и е забравил за ваната. Това обаче изобщо не беше характерно за него, като се има предвид колко старателно винаги затваряше крановете, изключваше лампите и заключваше вратите.
В къщата се беше настанила зловеща тишина, с изключение на неравномерните звуци на капките от крана. Потреперих, когато ръката ми докосна найлоновата завеса на душа. Дръпнах я и открих закритата от нея част на ваната. По повърхността като оранжева шамандура се носеше шишенцето ми с оксикодон за спешни случаи.
Значи Пол ми отправяше послание за хапчетата, това е. Започнал е да проявява творчество в пасивноагресивния си подход към злоупотребата ми със самопредписани медикаменти. Ядосано сграбчих шишенцето и подскочих опарена от врялата вода. Едва бях усетила болката, когато вниманието ми прикова вибрацията на телефона. Видях, че съм получила съобщение от Пол.
Здрасти, бебче. Получи ли съобщението ми?
Да, бебче. Видях го. Твърде е драматично, ако питаш мен. Утихналата ми ярост към него се върна с пълна сила.
Да, получих съобщението ти, но изобщо не го разбирам. Ти къде си?
Докато балончето със съобщението достигаше до Пол, изведнъж разбрах грешката си. Видях, че имам пропуснат разговор от него и гласово съобщение. Обзе ме страх.
?????? Какво искаш да кажеш? Добре ли си? Аз съм у Уес. Не прослуша ли гласовото ми съобщение?
Бързо написах:
Извинявай, скъпи, току-що се събуждам и съм малко объркана. Сега слушам съобщението.
Докато слизах на долния етаж, кликнах на гласовите съобщения и сърцето ми заби по-бързо, когато чух гласа му…
„Здравей, скъпа. Накараха ни да пием шотове. Уес се подреди хубаво и повърна през прозореца на юбер. Аз също съм доста почерпен, но мисля, че утре ще получим офертата им, така че мисията е изпълнена.“
Гласът му беше спокоен и овладян, но говореше малко по-високо от обикновено. Не ми звучеше пиян, но в момента аз едва ли бях най-подходящият човек, който да прецени.
„Вече сме у Уес. Трябваше да платя допълнително на шофьора, за да престане да ни крещи, а и да покрия разходите за миенето на колата. Ще постъпя отговорно, ще спя тук тази нощ и утре отивам направо на летището.“
Той се засмя, когато произнесе „отговорно“, а тенорният му тембър прозвуча едва доловимо извинително. Трудно ми беше да повярвам, че в момента мисли за сметката. „Виждам двойно. Обичам те.“ Стомахът ми се обърна от чувството, че той определено лъже.
Когато отидох в кухнята, Дъф беше отвън и на интервали замъгляваше стъклото с влажната си муцуна. Въртеше огромната си опашна нетърпеливо и се облизваше. Минали бяха часове от обичайното му време за вечерно хранене. Не си спомнях кога съм го пуснала навън. Потръпнах при мисълта за немарливостта си. Щракнах лампите, за да види, че идвам. Дъф заскача бясно пред стъклото, когато ме видя да взимам купичката му. Преди да успея да я поставя на земята, ме бутна и гранулите се разсипаха навсякъде по пода, а той започна да ги преследва. Шумът от пластмасата върху плочките възбуди опънатите ми нерви. Седнах на един стол, поех си дълбоко въздух и се опитах да убедя сама себе си, че в момента изпитвам лека умора и всичко е наред. Потиснах надигащата се паника и се съсредоточих върху настоящия миг. Аз. Тук. Сега. Будна и нащрек. Дъф радостно хрупаше храната. В ръката ми имаше пълно шишенце с болкоуспокояващи.