Разкърших рамото си с кръгови движения, за да активизирам кръвообращението. Последната травма изглеждаше на пръв поглед излекувана, но старата болка от първото нараняване май се беше събудила. Трябваше да си напомням да движа рамото, защото болкоуспокояващите си вършеха работата перфектно. Забавното беше, че взимах болкоуспокояващи далеч преди да изпитвам истинска болка, а сега почти не си спомнях какво беше преди последното нараняване. Дори не помнех дали болката в рамото беше истинска, или някакво досадно фантомно усещане от детството, от което не мога да се отърся. Помня само как парамедикът обърна главата ми настрани и ми показа някаква книга с картинки за много по-малко дете, докато другият ми намести рамото. Избухналата болка беше най-ужасното нещо, което бях изпитвала в относително краткия си живот. Е, след агонията от изваждането на рамото от ябълката.
Сега се налагаше да взимам много над предписаното количество, което винаги ме изправяше пред недостиг на хапчета. По-смешното беше, че не се пристрастих към тях, защото работех във фармацевтичния бизнес; пристрастих се заради Саша. Тя бе толкова измамно овладяна и перфектна, изобщо не можех да предположа, че има проблем. Връзката ми с нея и общата ни тайна изобщо не ми се струваха опасни, а начин да оправя нещата и да бъда приета. Ако и аз правех като нея, щях да стана като нея. Веднъж Пол я описа като „неземна“ и аз също исках да придобия това качество.
Изгълтах две чаши вода и се замислих дали да не хапна нещо, за да се стабилизирам, преди да продължа с разследването. Огледах добре заредения хладилник от чиста формалност и погледът ми мина по тягостния избор от добродетелни храни като зелен сок, кисело мляко, кейл и какво ли още не здравословно. Дори да бях гладна, тук нямаше нищо вкусно. Задържах се още малко на хлад. Парещото усещане нагоре от гърлото към бузите изчезна за няколко скъпоценни минути.
В дневната Дъф вече се беше свил на кълбо в кучешкото легло. Обзета от нетърпение да съблека офис тоалета, бързо се качих горе и се съблякох в тъмното. Свих на топка тясната копринена рокля на Тахари, преди да я пъхна в гардеробната. Запратих бикините и сутиена към коша. Отскочих назад, когато видях, че някой ме гледа от стола в ъгъла, и се ударих силно в дръжката на вратата. От удара си изкарах въздуха и останах гола на пода, преди да щракна лампата и да видя, че наблюдателят ми е куп възглавници, които Пол беше махнал от леглото. Вече всичко ми се струваше опасно.
Навлякох клин и горнище. Когато изгасих лампата, настана непрогледна тъмнина, в която не се виждаше нищо. Щом очите ми свикнаха, забелязах някакво движение до дърветата. Извиках и се сниших. Когато долазих до прозореца, чух Дъф зад себе си да сумти радостно в посока на моя фантом. Естествено, там нямаше никой. Иначе наскоро монтираните детектори за движение щяха да осветят двора и Дъф щеше да лае като луд.
Отърсих се от чувството, че ме наблюдават, и отидох в банята, за да източа ваната. Водата се беше охладила и можах да бръкна, за да дръпна запушалката — откъснах малко тоалетна хартия и внимателно увих бръснача в няколко пласта, преди да го хвърля в коша под мивката.
На път към кабинета на Пол отговорих на гласовото му съобщение с текстово:
Лягам си.
Денят беше дълъг.
Пий повече вода.
Обади се преди полета.
Надявах се, че това ще предотврати всякакви опити за по-нататъшни разговори тази вечер. Не знаех дали имам достатъчно самоконтрол да продължа да го отбягвам.
Не знам защо, но първо почуках на вратата. Завъртях топката и с изненада установих, че тя не помръдна. Това ме вцепени за момент, тъй като в тази къща вратите не се заключваха. Опитах се да се сетя за случай, в който сме заключвали някоя от вътрешните врати, но не можах. Отново завъртях топката и приех факта, че се налагат някои мерки.
Клекнах пред дръжката, за да преценя с какво си имам работа. Ключалката беше абсолютно стандартна. Лесна работа. Върнах се в кухнята и откачих два кламера от пакет с брошури на Пол. Блокирала съм повечето спомени от детството си, но отварянето на ключалки за мен е естествено като дишането. Докато повечето деца се учеха да карат колело, аз наблюдавах баща ми как отваря ключалките на вратите, които го разделяха от майка ми. Децата са като гъби, попиват всичко. След секунди бях вътре.
Забавих се малко, докато напипам ключа за лампата. Тази стая винаги е била на Пол. Внимавах да не съборя натрупаните купчини, знаех къде стоят. Когато лампата освети стаята, се стъписах. Офисът на Пол беше безупречен — съмнително чист и подреден като лаптопа му. Купищата кутии, чертежи и договори бяха изчезнали без следа. Явно докато аз съм се отдавала на работа и спорт, Пол бе разчиствал бъркотията, като я бе заместил с нова, този път невидима. Бюрото му беше абсолютно празно, с изключение на медния нож за отваряне на писма с келтските възли, опасващи дръжката.