Столът, който е бил в неговия живот по-дълго от мен самата, стоеше зад бюрото му. Потънах в хлътналата седалка и веднага се притесних, че може да забележи промяната в протритата кожа. Това беше бюро на самоуверен мъж — голямо, елегантно, кожено. Двете средно големи чекмеджета отдясно изглеждаха както винаги. Издърпах едното за месинговата дръжка и открих, че не е заключено.
Беше празно, с изключение на обичайните офис принадлежности — калкулатор, телбод и няколко химикалки. Тези предмети не скриваха набиващата се на очи липса на пистолета му. Не беше най-безопасният начин да съхраняваш потенциално опасно огнестрелно оръжие, но при отсъствието на деца в къщата лесният достъп никога не бе представлявал опасност. Потръпнах при тази мисъл. Вече знаех, че се е изнесъл от къщата и от живота ни.
Люшках се между желанието да си отдъхна, че не е в къщата, и да знам, че е на една ръка разстояние, особено през нощта. Днес чувствата ми бяха също толкова противоречиви и накрая реших, че за Пол е по-добре да нямам достъп до пистолет.
Опитах се да отворя другото чекмедже, но то не помръдна. Интересно. Разбих с лекота ключалката, като използвах фиба от немитата си вдигната на хлабав кок коса. Фибите вършат по-добра работа от кламерите при секретните ключове заради заоблените си краища. Вътре имаше средна по размер кутия с ключалка, която виждах за първи път. Не ми убегна иронията, че съпругът ми си беше направил труда да постави на пътя ми препятствие от няколко ключалки. Нямаше представа за таланта от детските ми години и се запитах как щеше да се почувства, ако можеше да види как съм преодоляла всичките му препятствия досега. Повечето съпруги биха спрели до първата заключена врата.
Извадих металната кутия с кръгла ключалка и я поставих пред себе си. За да я отворя, щяха да са ми нужни и двете ръце. Реших, че ножът за писма ще свърши работа, и благодарих на Пол, че го е оставил. Острият край влезе с лекота и аз направих плавно движение с китката нагоре и наляво. Щом чух прищракването, в паметта ми изникна образът на баща ми. Когато веднъж забеляза, че го наблюдавам, той започна да се забавлява, като ми показваше как да се справям с различните видове резета и ключалки. За кратко това ни сближи и го държеше настрана от майка ми, която продължи да се заключва в спалнята, нищо че той всеки път отваряше вратата и накрая просто махна дръжката. В кутията имаше синя кадифена торбичка за бижута, която приличаше по-скоро на филмов реквизит. Дръпнах панделката, разхлабих връзките и изсипах съдържанието ѝ в дланта си. Почти очаквах в ръката ми да се изсипят скъпоценни камъни като в края на „Дяволчетата“, любим филм от един от първите ми приемни домове. Там имаше само плейър с касети и никой не се интересуваше, че гледам филма по пет пъти на ден. Поне това имах в иначе неприятния дом.
Вместо бижута в дланта ми падна квадратна кутийка. Вътре имаше годежен пръстен, който виждах за първи път. Поразителен квадратен жълт диамант, много по-голям от този, който беше на пръста ми — скромен малък диамант, който ми подари, докато беше още женен. Този приличаше на трикаратов. Не беше пръстен за милиони, но със сигурност бе погълнал стабилна част от спестяванията ни. Свалих своя и ги поставих един до друг. Моят беше като джудже до него. Дали Пол бе планирал да ми подари нов, по-голям пръстен? Не беше в негов стил да използва парите за къщата за някакво бижу, особено като се има предвид какви бяха отношенията ни. Едва ли това бе единственото нещо, което криеше. Останах с двата пръстена на ръката си и се върнах към чекмеджето.
На дъното му имаше плик. Не беше запечатан и в него имаше няколко полароидни снимки. Преди да ги прегледам, погледът ми се спря на познато оранжево непрозрачно шишенце в дъното на чекмеджето. Стомахът ми се сви при мисълта, че Пол е намерил едно от скривалищата ми и е конфискувал запасите ми, но страхът бързо се разсея, когато взех шишенцето. Тези определено не бяха от моите. Не ми беше нужно да чета етикета, за да знам какво държа в ръцете си — сините ръбати хапчета не могат да се сбъркат. Виагра. Още една тайна. Тайна, от която не съм се възползвала. Кой тогава? Гади ми се.