Не обсъждахме големите теми за връзките. Тогава нямах представа какво е мнението му по въпроса с децата. Никога не говорехме той да напусне жена си, нито как би изглеждало евентуално общо бъдеще. Около всички теми, които можеха да доведат до обвързване, имаше невидима стена и аз не я прескачах.
Влюбването при мен се разви в огнени чувства. Бях напълно зависима от него и неговия живот и накрая не издържах. Винаги съм се гордяла, че съм от жените, които преминават с лекота през връзките, не усложняват и не досаждат с изисквания, но това беше само защото никога не бях имала връзка като тази. Тя извади наяве зависимата страна в мен.
Пол ме държеше на въдицата толкова умело, а на мен през ум не ми минаваше, че поведението му е обиграно. Просто вярвах, че любовта ни е различна и ще измислим нещо в крачка. Не забелязвах червените флагове във връзката ни. Очевидният проблем с брака му съществуваше, но имаше и други дребни наглед неща. Съзнателно игнорирах начина, по който той гледаше привлекателните жени или игриво ги наричаше „захарче“. Не му задавах въпроси, когато бях сигурна, че е излъгал, а разни дребни подробности се променяха от днес до утре. Трудно беше да го хванеш. Понякога сякаш беше другаде, докато бяхме заедно. Имаше много малки драскотини, от които би станала по-голяма рана, ако започна да се фокусирам върху тях, затова не го правех. Мислех си, че ако аз се променя заради него, и той ще стори същото за мен. Превърнах се в еталон за „другата жена“ — жената, която според мен Пол искаше да бъда. Оправдавах се с това, че лъжите са си негова работа, както и краят на брака му. Аз си живеех живота както исках. Затова фино го подпитвах за това, което не получава от съпругата си, за да му го дам. Той обаче не казваше почти нищо за тази част от живота си, затова престанах да задавам въпроси. Премоделирах себе си според неговите нужди, защото вярвах, че така ще предпочете мен. Превърни се във фантазията на мъжа и го обезоръжи.
Разговорът винаги беше „следващия път“. Говорехме си възбуждащи неща. Какво ще си направим един на друг. Как ще си доставим удоволствие. След известно време това престана да ме възбужда. Копнеех да ми каже, че ме обича и иска само мен. Исках истинска връзка и истинска близост. Исках да ми каже как си представя бъдещето ни, но той никога не говореше за друго, освен за конкретния момент.
Една вечер, горе-долу по времето, когато за първи път ми предписаха лекарство против тревожност, реших да проявя инициатива. Взех двойна от предписаната от лекаря доза. Почувствах се окуражена. Отчаяна също.
— Пол, все си мисля колко много неща не знаем един за друг.
— Добре, аз съм пръв. Какво криеш от мен?
Беше ми дошло до гуша, но не можех да определя точно от какво. Той не правеше нищо по-различно от преди. Причината беше в мен. Мислех, че сексуалното привличане ще прерасне във връзка. Не мечтаех да съм нечия идеална любовница. Бях се изморила да го деля.
— Сериозно, Пол. Правил си с мен в леглото неща, за които дори няма имена, но всъщност нищо не знаеш за мен. — Гласът ми беше сериозен и не трепереше, благодарение на хапчетата.
Тонът му бързо превключи на предпазлив — все пак той беше женен и много добре разпознаваше капаните.
— Какво не знам за теб, бебче?
— Като например какво е било детството ми. Не знаеш какво съм преживяла.
Първите признаци на гняв проличаха във въздишката му.
— За какво е всичко това? — Острият му тон ме жегна. Досега никой от двамата не беше показал склонност към разправии.
— Ами държим се така, сякаш сме много близки и сме луди един по друг, но аз не знам всъщност какъв си в действителност. Искам да те опозная. Искам повече от връзката с теб.
— Какво искаш да знаеш за мен, Маду? Ще ти кажа всичко. Нямам какво да крия. — Реших, че съпругата му би имала проблем с това твърдение.
Аз смекчих подхода си. Не исках да предизвикам караница, преди да съм му казала каквото трябва.
— Извинявай, съкровище. Просто си ми много близък и понякога си мисля, че бихме могли да бъдем още по-близки. Искам да знаеш всичко за мен.
— Добре, бебче. Можем да говорим за всичко, което поискаш.
— Трябва да ти разкажа за родителите си, Пол.
Той се засмя.
— Добре. Разкажи ми тогава. Били са религиозни? Хипита, живеещи в комуна? В секта?
Замълчах, докато претеглях вероятността Пол да се отдръпне по-бързо, отколкото мога да изрека „Ще кажа на жена ти“, но исках нещата между нас да се променят, а той не правеше никакви крачки в тази посока. Това ме побъркваше.