Заклех се никога да не го свалям от пръста си задълго, освен когато не се налага. Знаех, че ако го сваля, магията ще изчезне.
След
Стационарният телефон звънеше, но нямах сили да помръдна. Лежах по корем на дивана — поне не върху болното рамо. Когато затворих очи, беше нощ, а сега светлината болезнено пронизваше очите ми. Докато те привикваха с нея, сънищата за непробиваеми ключалки избледняха. Ръцете ми имаха странен вид. Моите си бяха, тъй като бяха прикачени към китките и раменете ми, но нещо не беше както трябва.
По време на среднощната ярост свалих халката и годежния пръстен. Щом ги подредих един до друг, отдолу лъсна възпалената кожа. Всичко след това ми се губеше.
Шишенцето ми с окси беше отстрани. Останало беше само едно хапче. Рамото ми започна да пулсира само при вида му. Можех да се закълна, че последния път когато погледнах, бяха останали пет хапчета. Трябва да започна да ги следя по-внимателно. От дивана виждах част от кухнята. Свежият въздух от отворената врата нахлуваше в къщата. Не си спомнях да съм оставяла вратата отворена. Усетих пронизваща болка в гръбнака, когато вдигнах глава, за да видя по-добре. Отново отпуснах буза на възглавницата.
— Дъф? Ела тук, момче!
Почаках да чуя чаткането на ноктите по плочките. Имах нужда от този успокояващ звук точно толкова отчаяно, колкото да утоля жаждата си.
Тишина. В мен пропълзя ужасно чувство.
Изправих се бързо и пътьом взех бутилката. Размятах възглавниците от дивана и видях телефона, сврян между тях.
За моя изненада имаше групово съобщение от инструктора ни по спининг, който ни уведомяваше за бдение със свещи тази вечер, посветено на Саша, и ни напомняше да се присъединим към новосъздадената фейсбук група „Да намерим Саша“. Хората бяха засипали чата с порой от съобщения и предложения да донесат нейни снимки, които да поставят на колелото ѝ, оставено свободно в нейна чест. Сетих се за единствената снимка на Саша, която имах: спонтанна снимка на служебна вечеря преди милион години. Четиримата седим на една маса. Марк е загледан някъде зад снимащия. Аз съм забола поглед в ръцете си, намръщена, но не си спомням защо. Вероятно защото Пол ме е игнорирал и със Саша през цялото време са си споделяли спомени от гимназията. Тя е в средата с вид на излязла от списание, а очите на Пол са залепени за нея.
Това беше последното, което ми се правеше, но по ред причини се налагаше да се появя. Отговорих:
Ще дойда.
В кухнята всичко изглеждаше на мястото си. Извадих бутилка газирана вода от хладилника и набързо изгълтах студената газирана течност. Погледнах през прозореца и веднага отклоних поглед. Сутрешното слънце ме нараняваше. Лек бриз нахлуваше през отворената врата и аз затворих само тази с мрежата, за да вдишвам свежия пролетен въздух.
Телефонът ми завибрира на плота. Номерът беше скрит, затова не вдигнах. Почти веднага започна да звъни и стационарният телефон. Вдигнах слушалката, но моето „ало“ беше посрещнато с мълчание. Напоследък се случваше често. Понечих да се обадя на Пол, но се въздържах.
Голият ми пръст без пръстен ме отведе до мивката, за да погледна в сапунерката и на обичайните места наоколо. Брачната ми халка си стоеше самотна. През главата ми минаваха картини как пръстенът с диамант се плъзва в сифона на мивката и заминава в морето, и сърцето ми се сви. За мое успокоение тапата си беше на мястото. Стационарният телефон отново звънна и за миг ме разсея. Взех слушалката с надеждата да чуя гласа на Пол в един от малкото моменти на разнежване, който ме свари неподготвена.
— Ало?
Мълчание.
— АЛО?
Не можех да преценя дали чувам накъсаното дишане от отсрещната страна, или това беше моят пресекващ дъх. Треснах слушалката върху плота и на практика я пукнах.
Нахлузих семплата халка от жълто злато на пръста си, който изглеждаше неестествено без нея. Бръкнах да извадя едно шишенце с лекарство от скривалището му в шкафа, но то не беше там. Напоследък всичко ми се изплъзваше. Претърсих другите стаи със съзнанието, че няма да открия това, което търся. Не бях съвсем сигурна кое точно от липсващите неща се надявам да намеря. Може би всичките, но най-вече хапчетата.
Телефонът ми се върна към живот с вибрация.
Минавам през проверка на сигурността на летището. Всичко наред ли е?
Канех се да отговоря, когато видях повода на Дъф на закачалката до вратата. Без да си спомням нищо конкретно, знаех, че съм направила нещо лошо. Отговорих: