Наред е. Обичам те!
Възможно най-спокойно, доколкото надигащата се паника ми позволяваше, излязох през задната врата с надеждата да намеря Дъф заспал на сянка под върбата. Логиката и навикът говореха, че снощи би трябвало да съм го пуснала в безопасното ограждение на двора. Само че дворът си беше все така пуст. Опитах се да си внуша, че широко отворената порта е само оптична илюзия, но щом приближих, вече не можех да се самозаблуждавам. Разликата между открехната и широко зееща беше безспорна.
— Дъф?!
Сълзите ми напираха и аз ги задържах. Как може всичко да се обърка толкова бързо? Жадувах за предишния си живот. Когато имах работа, пари и съпруг, когото си мислех, че познавам добре. Когато не взимах хапчета. Когато си имах пръстен. Когато знаех къде е проклетото ми куче. Зад мен телефонът в къщата отново започна да звъни, но аз продължих в обратната посока. Няколко крачки по-нататък нещо блесна в тревата, когато слънцето се показа иззад облак. Почувствах прилив на надежда и с нова енергия се забързах към блещукащия лъч. Наведох се и взех предмета.
Докато се мъчех да разбера как сребърният медальон във формата на кокал се е откачил от каишката, през мен премина необичайно студен порив на вятъра. На сантиметри от медальона се търкаляше празно шишенце от лекарства. Онова, което бях скрила в шкафа. Вече празно.
10.
Пол
Преди
Някои хора просто не могат да разберат, когато нещо е приключило.
С Ребека едва бяхме стигнали до колата, когато телефонът ми завибрира като полудял. Не бях успял да се съвзема, когато атаката започна. Още щом телефонът завибрира в джоба ми, знаех кой е подателят на съобщенията.
Естествено, бях блокирал номера на Шийла, но ето че получавах порой съобщения от непознат номер, който можеше да принадлежи само на един човек. У мен нямаше съмнение.
Както обикновено, Уес ми служеше за перфектното алиби. Все още бях разтреперан от опасно близкия ни сблъсък и се притеснявах, че съм се издал по някакъв начин пред Ребека. Долавях промяната в поведението си и се опасявах, че съпругата ми, нищо че напоследък беше разсеяна, е усетила нещо. Затова, когато извадих телефона от джоба си и Ребека попита дали всичко е наред, поне имах самообладанието да се оправдая с Уес и един нов имот на пазара. Разбира се, естеството на съобщенията, които заливаха телефона ми, беше от съвсем друг характер.
Радвам се, че те видях. Изглеждаш добре.
Каква красива съпруга! Каква хубава двойка!
Боже, колко доволна изглеждаше тя. Горката! Май си няма представа за кого се е омъжила.
Вие двамата сте си лика-прилика!
Винаги съм смятал, че съм ловък в измъкването от проблеми, но дори аз чувствах как лъжите извират от порите ми като токсини. След като се прибрахме през онзи ден, аз прекарах остатъка от деня между кабинета и задната веранда в опит да убедя съпругата си в една лъжа, която едва успявах да поддържам. Изнесох цяло представление, като взех лаптопа си навън, докато говорех с Уес по телефона за сверка на изчисления и каквато друга професионално звучаща глупост можах да измисля. Слава богу, беше един от онези меки зимни дни, макар че адреналинът ме имунизираше срещу температурните амплитуди. Усещането приличаше на преживяване извън тялото. Веднага щом приключих с разговора и затворих лаптопа, Ребека ме засипа с въпроси:
— Натоварен следобед, а? Уес ти скъсва задника от работа.
— Да, наточил се е за този имот. Загря ми ухото от него този следобед. Извинявай, скъпа!
— Хмм. — Очите ѝ пронизваха черепа ми.
— Какво беше това? — „Успокой се, човече! Дишай!“
— О, нищо.
„Напротив — не е нищо. Точно обратното.“
— Сякаш мислиш, че…
— Някак… — Паузата се проточи непоносимо дълго. — Не е в негов стил. Уес винаги изглежда толкова спокоен и обран.
„Мамка му!“
— Знам, че е странно. Обикновено не е такъв, но този имот наистина изглежда невероятно. — Положих всички усилия да задържа погледа ѝ, въпреки че очите ми пареха ужасно и умирах да мигна. — Той е сдържан само с клиентите, а зад вратата на кабинета си е на педала. — „Престани да затъваш в обяснения, глупако! Ще провалиш всичко.“ — Така си е.
— Аха. — Тя се замисли. — Ясно.
Следобедът премина във вечер и аз най-после проясних ума си и почувствах, че се връщам към нормално състояние или поне на пръв поглед нормално. Вече бях изпратил съобщение на Уес, че имам нужда от телефонен разговор точно около времето на подготовка на вечерята. Бях проявил желание аз да готвя тази вечер и реших да оставя телефона на плота, така че като звънне, Ребека да види името на Уес, изписано на дисплея. Стиковането се получи перфектно и за миг си помислих, че съм се измъкнал.