Минаха секунди, преди засегнатите ми от паниката синапси да направят връзка. Остатъчният ефект от тазсутрешното болкоуспокояващо ми беше докарал лека параноя и дезориентация. Не знаех как да реагирам, затова кимнах и приех неговото угрижено изражение.
— Ти си страхотен търговски представител или поне беше. Само че напоследък си немарлива и честно казано, излагаш компанията. Разбирам, че обичаш да си вземаш, аз също, но ти бъркаш твърде често в мострите и хората са започнали да забелязват.
Мамка му! Взе да ми просветва накъде вървят нещата. В главата ми изникна нелепо образът на съпругата му Саша, която въртеше педалите до мен в часовете по спининг всеки ден, неотменно, докато не изчезна.
— Не взимам нищо повече от това, което ти ми даваш. Честно. — Това, разбира се, беше лъжа.
— Работата ти се изплъзва. От месеци се държиш странно. Хайде, Ребека, по-добре от всеки друг знаеш, че тази гадост има кофти странични ефекти. Ти злоупотребяваш. Новаците правят така. А и нека си го кажем, вече си малко старичка за търговски представител.
Разчитай на Марк да завърти ножа. Не можеше да се въздържи. Гърбът ми се напрегна.
— Марк, знаеш колко пари съм изкарала за компанията и колко пари съм ѝ спестила…
— Моля те, Ребека. В момента имам по-големи проблеми от теб. Ще ти го кажа направо. Ти си аут. Можеш да го направиш с достойнство и да подадеш оставка, като напуснеш още сега, без да привличаш излишно внимание. Или аз ще подам официално оплакване за злоупотреба в големи размери с мострите, което ще привлече много нежелано внимание към теб. Мога да разкарам „Човешки ресурси“ от гърба ти, ако не направиш въпрос от това. Не смяташ ли, че е в твой интерес да запазиш достойнството си непокътнато?
В негов интерес беше да напусна. Уволнеше ли ме, можех да обърна нещата и да насоча вниманието на „Човешки ресурси“ към него и „глупавите му шеги“. Още по-лошо, можех да им кажа, че знам за съмнителното му отношение към истината във връзка с едни провалени клинични изпитвания на лекарство. Знаех обаче, че тази информация ще ми бъде по-полезна, ако засега я запазя за себе си. Реших да я скътам за черни дни. Все пак аз имах по-голяма нужда от Марк, отколкото той от мен.
— Ребека?
Отворих уста, за да отприщя порой от думи.
— Не прави сцена. Освен ако не искаш да те отстраня изцяло от извънслужебната ни договорка. Приключихме.
Кипнах от началническия му тон, но и изпитах облекчение, че не ме отрязва напълно. Освен това знаех, че в момента би било много глупаво да привличам още внимание към себе си, а и към Пол покрай мен.
Бях замаяна и имах спешна нужда от свеж въздух. Кимнах, бутнах стола до бюрото и си взех чантата. Когато посегнах за лаптопа си, асистентката на Марк, Кристина, двайсет и пет годишна с устни на шаран, облечена в по-подходяща за някое казино рокля, се хвърли и го изтръгна от ръцете ми.
— Това е собственост на компанията. — Мазната ѝ усмивка разкри неестествено бели зъби. Никога не ме беше харесвала.
Не погледнах назад. Усещах втренчените в гърба ми погледи. Запазих самообладание, докато стигна до асансьора. Когато вратата се затвори, си позволих един-единствен стон, но го потиснах с цялата воля, на която бях способна, от което гърдите ми сякаш щяха да се пръснат.
Докато стигна до партера, вече имах план. Вероятно щеше да ми се наложи да поизлъжа леко Пол, за да го закарам до летището. Истинският въпрос обаче беше дали искам той да бъде част от новия живот, който си представях.
Стигнах до колата, настаних се и я запалих, преди да си позволя да въздъхна шумно. Отворих жабката и с облекчение видях, че паспортът ми е още там, където го бях оставила миналата седмица след последното пътуване до Мериленд, Вирджиния. Прибрах го в чантата. Поколебах се дали да не се върна вкъщи, за да си събера багажа, но реших, че ще си набавим всичко необходимо, веднъж да се махнем от страната. Ново начало, нов гардероб. Успокоих се само при мисълта за топлото слънце по лицето и раменете ми и лекотата, с която лесно придобитите успокоителни щяха да се плъзнат в гърлото ми, съпроводени от коктейл „Маргарита“. Ако действахме бързо, можехме да сме далече от всичко това след по-малко от пет часа. Щях да купя билетите онлайн на път към летището, да се поглезим в първа класа. Бог ми е свидетел, че днес си го бях заслужила.
Включих айпада си, признателна за оставащите петдесет процента батерия, които би трябвало да ми стигнат да свърша всичко, преди да се наложи да я заредя отново. Не бях поглеждала в съвместната ни сметка, за да знам колко точно са спестяванията в нея, но вероятно вече бяха минали един милион. Отворих приложението на „Ситибанк“ и влязох с общата ни парола.