Така, както го виждах аз, Ребека нямаше никакъв избор.
11.
Ребека
Преди
Началото на връзката ни беше един от най-щастливите периоди в живота ми. Бяхме отдадени един на друг.
За първия ми рожден ден заедно той ме заведе на пикник в прекрасен малък парк в Сагапонак, няколко месеца след началото на връзката ни. Паркът беше пуст, тъй като беше средата на работната седмица. Седяхме близо един до друг на одеяло под сенчестата завеса на една върба и наблюдавахме как птиците ходят напред-назад по тревата, докато ние отпивахме бърбън от един кариран термос. Не разговаряхме. Аз се бях облегнала плътно на него и чаках възбудата помежду ни да нарасне до степен, в която той да не може да устои. Любихме се, заобиколени от уханието на цветя и пролет. Чувството, че сме единствените хора на света, беше упойващо.
На тръгване видях името на парка на табела до входа — „Маду“.
— Маду — „гургулице моя“ — колко сладко!
— Ти си сладка. — Той ме прегърна изотзад и обви ръце около мен.
— Знаеш ли, че гургулиците остават заедно цял живот? — продължих да чета табелата, докато цялото ми тяло настръхна от дъха му. — Винаги съм смятала, че те са по-красивата разновидност на гълъбите.
— Ти си моята красива гургулица. Моята Маду. — Изчервих се. Не бях свикнала да е толкова романтичен. Хареса ми. Той ме завъртя към себе си. Щастието сияеше върху лицето ми като в огледало.
— Обичам те, Маду. — Тогава за първи път ме нарече по този начин.
— И аз те обичам. Завинаги.
Години по-късно той продължи да използва този прякор, но по навик, а не от любов. Минахме през естествените приливи и отливи на дългите връзки до момента, когато остана без работа, но точно този период беляза началото на голяма промяна, от която нямаше връщане назад за нас. Не говорехме за отчуждението помежду ни. Просто живеехме с него, като мълчаливо се надявахме да премине така, както беше дошло. И то премина, така да се каже.
След като Пол започна да работи с Уес и облакът на депресията му се разсея, с него намаля и негодуванието ми. Колкото повече се ангажираше с работата, толкова по-великодушна към него ставах аз. И двамата заживяхме отново с очакването, че нещата ще се върнат към положението отпреди икономиката да се срине. Щом започна да изкарва пари, самочувствието му и вниманието се завърнаха. Една паметна вечер, когато беше изкарал първата си шестцифрена комисиона, той влетя в къщата с танцова стъпка. „Ето я гургулицата ми!“ Усмихваше ми се, сякаш бях нещо много вкусно и забранено, което той нямаше търпение да вкуси. Все още свиквах с тази версия на Пол, след като бях живяла дълго с депресираното и неподдържано негово копие, но за първи път откакто преди две години бизнесът му фалира, бях отворена към него.
Той седеше на дивана и ме наблюдаваше, докато аз се движех из кухнята, леко смутена от погледа му. Нямах нищо против вниманието му, но бях малко притеснена. Хубаво беше да видя нещо различно от разсеяност от негова страна.
— Маду — повече команда, отколкото обръщение, — ела тук. — Той потупа мястото на дивана до себе си.
Поколебах се. От много време все се отдръпвах и ми беше станало рефлекс. Приближих се до него. Приседнах и той ме придърпа към себе си.
— Липсваше ми. — Целуна ме жадно. Странно колко чужда можеше да е целувката на съпруга ти след толкова много познати целувки.
— Къде беше?
— Не знам, тук някъде, наблизо. — Той замълча. — Теб също те нямаше.
— Знам.
— Вече няма да е така. Аз и ти.
— Завинаги.
Отново бяхме в синхрон, отново влюбени. Започнахме да се любим с честотата на преливащи от хормони тийнейджъри. Заклех се пред себе си да престана да вземам толкова много хапчета и постепенно съвсем да ги спра. Не исках вече да съм безчувствена. Исках да усещам с всички сетива. И да съм с него. Имитирах чувственост, но химията в организма ми пречеше на тялото ми да реагира на докосването му. Либидото ми несъмнено беше засегнато от опиатите, но аз не се издавах. Леглото ни се превърна в светилище. Толкова беше хубаво да сме отново в прегръдките си, че аз доброволно потиснах дразнещото чувство, че има още нещо, освен физическата ми безчувственост. Сега, като се връщам мислено, ние търсехме утеха един в друг и прикривахме по-голям разрив.
Той стана по-покровителствен към мен. Преоткритото му внимание към щастието ми разкри една по-нежна страна в него. Сутрин ме придружаваше до колата, отваряше ми вратата и ме изпращаше с поглед, докато не се отдалечах. През деня ми пишеше съобщения, за да види какво правя. Изпращаше ми романтични имейли, за да ми припомни колко много ме обича. И ако случайно се прибереше преди мен, ме посрещаше на вратата с изражение на щастие и облекчение, сякаш скрито дълбоко в себе си очакваше, че може да не се прибера някой ден. Започна да ме държи за ръката, когато бяхме навън. Харесваше ми. Изневиделица ме придърпваше в прегръдките си и обгръщаше лицето ми с длани, когато ме целуваше. Хващах го да ме гледа замислено, но той отричаше. Имаше океан от неизречени неща, но те само усилваха възбудата. Харесваше ми да съм загадка за него. Той също се превърна в загадка за мен.