Сега разбирам, че просто е предпазвал себе си.
Човек иска да вярва, че притежава интуицията да вижда незримото, че е видял вълната да се отдръпва безшумно, преди да набъбне и да се разбие с мощ, която заличава всичко по пътя ѝ.
Със завръщането на близостта ни се настани неизказано душевно отчуждение, което не можех да проумея. Усещах го дори в леглото, където бяхме най-близки. Заровено някъде дълбоко, едно нащърбено стъклено зърно грах ме ръгаше.
Един ден, няколко седмици след завръщането на стария Пол, преди всичко да се сгромоляса със страшна сила, се събудих от някакво странно чувство. Пол похъркваше до мен след особено атлетичните ни креватни изпълнения. Първо си го помислих, после го изрекох на глас: „Сякаш това не е същото легло“, а той промърмори: „И аз те обичам“ и се претърколи.
Предполагам, че знаех. Просто бях избрала да не обръщам внимание, докато някой друг не направи избора вместо мен.
После
Без Дъф и Пол къщата ми се струваше чужда. До степен, че днес и аз не се чувствах на себе си. Гневът към предателствата на Пол беше започнал да отшумява и на негово място доплува непробиваемата мъгла на депресията. Борех се да устоя на повика на леглото, представях си удоволствието да пропълзя под завивките и да се предам. Не ми убегна иронията, че след краха на бизнеса си Пол вероятно се е чувствал точно по този начин.
Седях в кухнята и наблюдавах със затаен дъх отворената врата, а по гърба ми се стичаше пот и попиваше в тениската ми. От съседната стая се чуваше тихо звукът от телевизора, но аз не помнех да съм го пускала. Сновях из жилището сякаш от часове, въпреки че времето минаваше мъчително бавно. Знаех, че ако се спра за по-дълго, това ще доведе до пълна мотивационна атрофия, затова се изправих и започнах да крача напред-назад. По навик посегнах към пръстените си.
Опитах се да заместя притеснението си за Дъф с желанието да накажа Пол. Отнемането на кучето беше начело в списъка ми как да разбия живота му, но липсата на спомен какво може да съм сторила, ме задушаваше. Никога не бих наранила Дъф. Несигурността ме парализираше.
Сега въображението ми кръжеше около няколко ужасни сценария и аз потиснах едно дълбоко ридание. Притеснението не беше емоция, която бих оставила да ръководи живота ми, но сега ме бе завладяло. Трябваше да отида да потърся кучето ни. Трябваше да си потърся пръстена. Трябваше да се обадя на Пол. Вместо това мислех само как да намеря хапчетата. За миг се запитах докъде съм стигнала с пристрастяването си, щом се чувствам по този начин. Щях да се занимая с тази мисъл после, когато си набавя химическия дефицит и мога да си позволя лукса да размишлявам за себе си.
След осем часа абстиненцията започна да се усеща, а от последната ми доза бяха минали около шест часа, преди положението да стане рисково. Настъпването на параноята, халюцинациите и загубата на ориентация вече се усещаше. Имах още един ден, преди да се срина. Единственият път, когато бях преживяла подобен болезнен процес, беше, когато се натрових с храна насред грип. А това беше само физически срив.
След като претърсих всички скривалища в къщата, реших да претършувам колата като най-обещаващото място да намеря някое паднало хапче на пода или между седалките. Положението придобиваше отчайващ обрат. Не можех да се обърна към Марк. Не и докато Саша я няма.
Знаех какво трябва да направя, нищо че не исках да се изправя пред външния свят. Проверих дали спортният ми екип и маратонките за спининг още са на задната седалка, където ги бях хвърлила преди два дни. Преди цяла вечност.
Тъкмо бях пъхнала ключа в стартера, когато чух лай. В огледалото за задно виждане забелязах Дъф да тича по пътя към нас. Още преди да сляза, зад ъгъла се скри някакъв човек, когото не успях да огледам.