В този салон яхваш колелото и докато си физически ограничен, се освобождаваш емоционално. Започнах да ходя всеки ден, понякога и по два пъти, ако имах нужда. Прекарах хиляди часове и похарчих хиляди долари да премахна меките физически и емоционални части в мен, които винаги бях мразила.
Стигнах дотам, че не можех да изкарам деня, без да ми се прииска да удуша някого, ако не съм имала време да изпусна парата в салона. Трябваше на всяка цена да си взема дозата от колелото също както дозата химически вещества.
Когато започнах да въртя педалите, пиех само болкоуспокояващи, които ми бяха предписани от различни лекари. И само перкоцет. Имах си правила. Също като мен Саша обичаше да предписва във въображението си лекарствата, които биха подобрили личностните характеристики на хората около нея. Бяха необходими цели два месеца ревностно посещение в салона в един и същи час, преди тя да покаже с каквото и да било, че се познаваме. Бяхме в съблекалнята и една особено невротична спортуваща от редовните получи нервен срив, докато чакаше ред за душовете.
— Просто не мога да разбера как е възможно да приемат точно това дете в едно от най-престижните частни училища, когато всички знаят какъв социопат е то. А майка му, майка му е истинско бедствие. Този инцидент ме кара да се замисля искам ли изобщо моята Кристина да ходи там. Боже, всичко е толкова стресиращо, не издържам!
Саша се обърна към мен и прошепна съзаклятнически:
— На някого би му се отразил добре един ксанакс. Жалко, че съм твърде привързана към своя.
Изненадах се, че се обърна директно към мен, и за момент се вцепених, но бързо си върнах самообладанието.
— Аз също, макар че според мен тя има нужда от нещо по-силно от това, с което разполагаме. — Тя се засмя и кимна.
— Вие сте съпругата на Пол, нали? — Седели сме на една и съща проклета маса, а тя се правеше, че ме вижда за първи път.
— Да. И работя с вашия съпруг — добавих лъчезарно.
— Каква късметлийка сте! — Не разбрах дали репликата ѝ се отнасяше до това, че съм съпруга на Пол, или до това, че работя за нейния съпруг. Бях доволна, че най-накрая забеляза съществуването ми.
— С Пол сте учили заедно в гимназията, нали? — Знаех го със сигурност, Пол обичаше да го споменава от време на време в разговор, когато говорехме за Марк.
— Беше преди цяла вечност. Аз бях младежкото му увлечение.
От приказките на Пол за Саша излизаше, че са били на ръба да се оженят веднага след гимназията, ако не се бил появил някакъв колежанин, който я омаял и откраднал за нула време.
Постепенно, след като в началото тя само отвръщаше на поздравите ми или ме питаше как съм, стигнахме до истински разговори. Обикновено се отнасяха до нея и ги провеждахме, докато тя се гласеше пред огледалото за излизане на по питие с момичетата, на което аз обикновено не бях поканена.
Все едно се бях върнала в гимназията. Бях свикнала да ме отхвърлят, беше ми станало втора природа от приемните семейства, в които живеех, и от училищата, в които никога не се задържах достатъчно дълго, че да пусна корени в колектива. Онази част от мен, която беше свикнала да бъде аутсайдер, никога не ме възпираше да жадувам да бъда приета. Дори ако това означаваше да изтърпявам злобните подмятания на Саша. Тя вероятно беше доловила, че връзката ѝ с Пол е чувствителна тема за мен, защото все я споменаваше в разговорите в съблекалнята и това безкрайно я забавляваше.
— Знаете ли, че съпругът на Ребека ми беше кавалер на бала в гимназията? Толкова се притеснявахме от първия път! Той плака. Беше трогателно.
— Толкова се радвам, че с Пол сте се срещнали! Притеснявах се, че той няма да преживее раздялата ни, толкова беше тъжен и отчаян, когато скъсах с него. Какви неща правеше, за да ме спечели отново и да се върна при него…
— Пол още ли има навика да си пее под душа? Винаги е смятал, че има хубав глас. Все припяваше нашата песен „Момиче с кафяви очи“, въпреки че в никакъв случай не беше Ван Морисън.
Винаги се смеех и се преструвах, че ми е забавно, но Саша знаеше, че ме притеснява. Мразех това, че тя вади наяве ревнивата ми страна.
Саша ме запозна с амфетамините. Смяташе се за нещо като самоук учен фармацевт и се оплакваше, че Марк не я снабдявал с желаното, макар че можел да го направи. Аз имах нещо, което ѝ трябваше. Разполагах с имената на лекарите, с които бях работила през годините и които щедро изписваха рецепти с контролирани субстанции. Те бяха от старата школа и предписваха валиум, сякаш беше лекарство, което ще те излекува от това, че си жена. Давах ѝ контактите, а в замяна, когато ѝ скимнеше, тя ми отпускаше малко от плячката. Ние двете не бяхме единствените, които си разменяха лекарства, влияещи на настроението.