— Добре. Вие, прекрасни воини на любовта и истината. Дишайте. Искам да тръгнете с левия крак и да карате на това парче със затворени очи и отворени сърца. Сложете съпротивлението на най-силната степен, защото животът не е лесен и промяната се случва само ако преминавате през трудностите с цялата си сила, за да стигнете до проклетия отсрещен бряг! Тази вечер караме в името на една от нашите посестрими — воини на светлината и красотата. Тя е там някъде и ние трябва да я призовем да се върне при нас. — Едва се сдържах да не завъртя очи.
Тя увеличи звука докрай и цялата група се отдаде на ритъма, шейсет чифта затворени очи, главите се поклащаха в такт с музиката, включително и тази на Маделин. Аз останах с отворени очи, наблюдавайки се в огледалото. Лицето ми беше безизразно, очите — угаснали.
Би трябвало да почувствам нещо заради изчезването на Саша. И аз чувствах, но не това, което трябваше. Радвах се, че я няма. Радвах се, че Шийла също я няма. От двете ми страни празните колела ми напомняха за общото между нас трите. Дадох си сметка, че съм малко надрусана от авитана, който откраднах от дванайсето гардеробче, когато краката ми забавиха темпото. Несъзнателно опипах джоба на суичъра от ликра и се успокоих, когато усетих тежестта на шишенцето „Перкоцет“, което бях задигнала от осмо шкафче.
Доколко можех да се доверя на казаното от Пол пред полицията за отношенията му със Саша в последно време? Доколкото можех да му имам доверие за всичко, което ми беше казал за миналото. Повторното осъзнаване, че е трябвало да си го знам, отключи в мен нова степен на гняв. Краката ми набираха скорост, водени от гнева и басовете.
Гневът ми беше толкова силен, че едва го сдържах. Затворих очи и ги стиснах в опит да прогоня спомените, но те упорито се връщаха. Толкова много образи ме заливаха, напразно въртях педалите все по-силно, за да им избягам. Скоростта ме върна стремглаво към онази нощ преди двайсет и девет години.
Отварям вратата на гардероба, след като виковете престанаха и тишината замени тътена. Стоя над безжизненото тяло на майка ми и се опитвам да проумея това, което виждам. Песента се сменя, с нея и картината. Накъсан образ на баща ми, който ме вика и се протяга към мен за помощ. От ъгълчето на устата му се стича кръв по лицето. Задавеният му глас изрича името ми. Както обикновено, аз се опитвам да прогоня спомена, преди да измина няколкото крачки до протегнатата му ръка. Всеки път се опитвам да се накарам да избягам. Картината се премества от спалнята на родителите ми в нашата. Тя седи на стола, наблюдава ни и чака. Сърцето ми бие толкова силно, че бих могла да получа сърдечен удар.
Замаяно скочих от колелото още докато педалите се въртяха с пълна скорост и съборих няколко свещи. Чувствах вперените в мен очи, осъдителните им погледи, докато бягах навън. Перкоцетът беше в устата ми още преди вратата да се е затворила зад мен.
Не можех да изтрия лицето ѝ от съзнанието си в тъмното, трябваше да избягам.
Преди
Тя дойде посред нощ. Когато отворих очи, ни наблюдаваше.
Седеше на креслото под прозореца и бавно галеше Дъф. Погледът ѝ беше безумен, а тялото ѝ — отпуснато. Не помръдваше, с изключение на движението на ръката ѝ от рамото до пръстите. Дъф беше изплезил доволно език. Личеше си, че са стари приятели.
Част от мен знаеше точно коя е и защо е дошла. После я познах. Колело номер четири. Беше в дома ни, седеше в стаята ни. Не разбирах защо, но знаех достатъчно, че да ме е страх.
Докато очите ми се адаптираха към полумрака, Пол похъркваше до мен необезпокоявано. Беше потънал в безпаметен сън. Сърцето ми блъскаше с такава сила в гърдите, че почти се надявах това да го събуди. Тя не продумваше, но от начина, по който гледаше, ми беше ясно, че възнамерява да ни нарани. Пистолетът в скута ѝ го потвърждаваше.
Преместих леко крака си към Пол в опит да го побутна и събудя, но разстоянието в огромното ни легло беше твърде голямо. Дори да можех да го стигна, той беше взел приспивателно, защото иначе го държах буден с нервното си въртене в леглото.
Тя остана напълно неподвижна, с изключение на галещата ръка. Изглеждаше съвсем у дома си с прегънатия под тялото крак на плюшеното кресло, сякаш беше седяла тук и преди. Беше запалила свещ и отражението на танцуващия по лицето ѝ пламък придаваше на стаята атмосфера на спиритически сеанс. Когато очите ми привикнаха с полумрака, лицето ѝ стана по-ясно. В часовете не я бях заглеждала, въпреки че отражението ѝ в огледалото е било до моето много пъти.