Имаше хубави устни и очи като чинийки дори когато ги присвиваше. Беше слаба и изтънчена като лъскава нова играчка. Косата ѝ беше безупречно оформена със сешоар и можех да видя цвета на червилото, което обикновено носеше. Беше облечена в рокля без ръкави, която имаше по-скоро вид на сценичен костюм, отколкото на тоалет. Поводът беше специален.
Тя проговори тихо и бавно:
— Не. Го. Буди.
Още не знаех кого точно беше дошла да застреля. Само кимнах.
— Той не може да има всичко.
Отново кимнах, извадих ръката си изпод завивките и се подпрях, за да седна. Тя не възрази.
— Имах толкова много. Толкова много. А сега нямам нищо. Всичко изгубих. Първо, съпруга си. После дома и приятелите. После Пол. А сега и Моли я няма.
Тя захлипа приглушено. Дори не можех да си представя коя е Моли. Неуравновесеността на жената беше отвъд гнева, всяко потрепване на тялото ѝ беше признак на нещо дълбоко ненормално. Буря от безумие.
— Край! Не мога да продължавам повече така. Не издържам да се чувствам по този начин!
Надявах се повишеният тон и емоцията в гласа ѝ да извадят Пол от хватката на съня, но в същото време не исках тя да излиза от равновесие, защото размахваше свободната си ръка в опасна близост до пистолета.
— Съпругът ти ми каза, че ще ме очисти.
Оставих естествената ми реакция да говори вместо мен. Шокираното ми изражение ѝ даде нова сила.
— Не може просто да ме използва и после да ме захвърли. Не може да се прави, че не съществувам и да ме заплашва, когато му го припомня. Не може да получи всичко и да се отърве безнаказано.
Почувствах как отвътре в мен избуява огън. И на мен ми се прииска да убия Пол. Заради изневярата, заради лъжата, задето ми е изневерявал и ме е лъгал с очевидно неуравновесена жена. За това, че ме изложи на опасност.
Тя млъкна и започна да почуква нервно с крак. Дъф поддържаше темпото ѝ с опашка. Пол не помръдваше. В спалнята ни имаше тиктакаща бомба, която лично той бе активирал, а сега спеше като труп.
Най-накрая проговорих предпазливо:
— Разбирам. Той нарани и мен. Да го направим заедно.
Гласът ми беше учудващо спокоен, като се има предвид степента на ярост и страх в мен. Импровизирах с всяка частица живот в себе си.
Нямаше нужда да виждам изражението ѝ на светло, за да знам, че е объркана от моята реакция. Знаех, че нямам много време, нито реален шанс да ми даде пистолета. Бях в неизгодно положение по отношение на оръжията, затова се налагаше да мисля, без да изпадам в паника.
В този момент си спомних какво бях сложила под леглото преди няколко месеца, когато Пол отиде в командировка. Бръкнах в дупката между таблата и матрака зад Пол и възглавниците.
Звукът беше по-силен, отколкото го помнех от детството си. Болката в рамото ми експлодира няколко мига преди чукът в ръката ми да уцели черепа ѝ.
Почувствах натиска от ръката на Пол върху тениската, с която бях бинтовала рамото си, преди да чуя звука от гласа му. Той повтаряше името ми, докато ме стискаше силно, а петното кръв по ризата му се разливаше все повече. Болката почти ме свали на земята, но аз се преборих да остана на крака.
Тя лежеше превита по лице на пода до креслото. До нея беше пистолетът, който подозрително приличаше на пистолета на Пол. Не можех да откъсна очи от пръските кръв на пода между нея и мен. Не можеше да се каже чия е, беше толкова много.
Дъф я душеше по косата и от време на време извайваше и изскимтяваше. Чукът, който бях скрила на достъпно място, в случай на взлом докато Пол го няма, лежеше на пода между нас. Пол ме настани на креслото, на което тя беше седяла само преди минути или може би часове. В момента не можеше да се разчита много на представата ми за време.
— Изгуби много кръв. В шок си. Натискай силно тук. — Той ме накара да натискам вместо него и аз се сгърчих от моментното отпускане и болезненото връщане на натиска. Кимнах овладяно, но вътрешно кипях от шока и безмерния гняв, който изпитвах към съпруга си.
— Почакай тук. — Той изчезна в мрака на банята и звукът от ровенето под мивката не можа да отвлече вниманието ми от разбърканата ѝ коса, разстлана на пода. Помня как си помислих, че има хубава коса — нещо, което досега не бях забелязала, защото на тренировки винаги я носеше опъната на кок.
Той се върна и внимателно махна напоената с кръв риза, като на нейно място сложи голямо парче памучен плат. Едва не повърнах от пронизващата болка от кислородната вода в раната. Пол умело почисти раната и около нея и щом кръвта почти спря, я прегледа и кимна с облекчение.