— Моля? — закашлях се аз.
— Грипът. И у дома боледуват. — Той ми върна документите и ме потупа по гърба. — Късмет, приятел. И карай по-бавно.
Проучвах парцела до Смиттаун Бей преди няколко години, когато обмисляхме възможността да го разделим на малки участъци и да изградим блокове с апартаменти. Наехме екип да проучи почвата, но се оказа, че земята е прекалено близо до подпочвените води, за да влезем в регулация. Пачката пари в джоба ми не беше достатъчна, за да убеди инспектора да подправи някои от измерванията, така че земята си остана така. В хаоса тази сутрин това беше първата ясна мисъл, която се появи в главата ми.
Отбих джипа, паркирах и стъпих на доста скованата земя. „По дяволите!“ Отворих багажника, измъкнах една лопата и почуках с нея по земята. Не поддаваше. Натиснах по-здраво и забих лопатата със сила, но тя отхвръкна от замръзналата повърхност и дръжката се заби болезнено в изтръпналата ми длан. „Мамка му!“
Върнах се в черокито, разтрих длани и се опитах да ги сгрея с дъха си. Погледнах дигиталния термометър на таблото. Слънцето беше започнало да хвърля дълги снопове лъчи върху замръзналата земя, от което малките ледени кристалчета проблясваха като скъпоценни камъни. „Трябва да стане. Ще стане. Това на практика си е блато. Дай му малко време. Ще поддаде.“ Отново погледнах таблото, после дадох на задна и преместих колата с една дължина. Взех лопатата от земята, застанах пред джипа, нагласих върха под ъгъл и натиснах с крак. От съприкосновението сякаш ток удари глезена ми. „Не, моля те, не, не, не!“ Чух лай на куче в далечината и хвърлих лопатата. Ръцете ми сякаш не принадлежаха на тялото, а стомахът ми се беше качил в гърлото и ме задушаваше. Облегнах се на камионетката и се свлякох на твърдата земя. „Всичко свърши. Мамка му, свърши! Не мога да… чакай малко.“
Хванах дръжката на задната врата и се изправих. Наложи се да се облегна на вратата, за да си събера мислите. „Трябва да има и друг начин.“ Прехвърлих наум възможностите, доколкото можех да ги преценя. Оставаше ми само една. Слънцето не беше на моя страна. Нищо не беше на моя страна. Това беше моят ход. Единственият ми ход.
Хвърлих лопатата на задната седалка, скочих на предната и потеглих. Върнах се по старите следи до черния път и се насочих към страничните пътища. Дърветата ми служеха за ориентир, за да намеря главния път. Когато осветявах верандите на къщите, покрай които преминавах, кучетата се разлайваха. Започнах да си мисля, че се въртя в кръг. Най-после забелязах, че редиците дървета се разреждат с наближаването на магистралата.
Това беше последното място, на което бих искал да отида, но друго не можех да измисля. Отново се качих на шосе 25, набрах скорост и се отправих към Колд Спринт Харбър. Не беше идеалното решение, но щеше да свърши работа засега, докато не намерех постоянно решение на проблема.
15.
Ребека
След
Застоялия мирис на барут в спалнята ни беше толкова натрапчив, че се върнах във времето, когато бях на единайсет, застанала между телата на нашите, най-ценното притежание на татко, старинен „Смит и Уестън“ .44 калибър паднал до него, кръвта се събираше по бежовия килим под раменете и главата му като ален ореол. Кръвта от главата на мама приличаше на малки ручейчета, устремили се към краката ми. Пистолетът беше собственост на семейството ми още от времето на престъпници и каубои, когато на прадедите ми се е налагало да се бият за живота си сред пустошта на Запада или поне така ми беше разказвал татко най-малко десет пъти, докато мама извиваше очи.
Веднъж ми позволи да подържа пистолета, а тя изтръгна изненадващо тежкото оръжие от малките ми ръце и му се скара. Аз се шмугнах на сигурно място в дрешника и останах да чета там на светлината на фенерче, докато двамата не спряха да си крещят. Предстояха още много скандали преди последния.
След като забелязах, че татко все още диша и той отвори очи и ме видя, след като пристъпих към него и той сграбчи ръката ми и ме притегли силно, след като най-сетне спря да диша и аз се отдръпнах от безжизненото му тяло, впих поглед в пистолета на пода, сякаш бе змия, която се канеше да се стрелне към мен и да ме ухапе. Отпуснах се върху възглавницата, която бях притискала през цялата нощ, откакто се измъкнах от леглото, скрих се и зачаках, не можех да погледна телата им. Едва дишах, но не откъсвах очи от пистолета. Знаех какво ми е отнел.
Пистолетът на Пол ми се стори поразяващо подобен на татковия. Стар модел с дълга цев и ръкохватка от орехово дърво. Не бях го поглеждала за повече от няколко секунди, но тази вечер, докато седях в шок с кръстосани крака на пода в спалнята ни, го огледах внимателно.