Едва не се задавих, когато видях мизерната сума на екрана. Не разбирах. Презаредих няколко пъти, но все излизаше това далеч по-малко от очакваното число. Парите изобщо не стигаха. Не можеше да бъде. Налагаше се да отида до банката. Потиснах надигащата се паник атака.
Докато излизах от паркинга, се разминах със сивата им „Краун Виктория“. Ниският погледна в моята посока. Видях изненаданото му изражение, но бързо отместих поглед и свих по главния път. В задното огледало проследих как паркираха на мястото до моето. Намалих скоростта и видях познатите им силуети да слизат от колата и да се запътват към офис сградата.
Нещата се влошаваха бързо.
Не си спомнях кога за последно бях минавала през помещението с банкоматите към касовия салон. Но когато екранът на банкомата показа същата нищожна сума в сметката ни, нямах друг избор.
Потният банков мениджър зад бюрото изглеждаше изключително раздразнен, че съм поискала човешка намеса. Отдалече се виждаше, че общуването с побесняла жена преди обяд беше последното, което искаше да прави в този момент. Добре щяха да му се отразят десет милиграма клонопин на всеки три часа до края на потните му дни.
„Съжалявам, Джейсън, вече нямам достъп до куфарче с лекарства, в което да бръкна и да плъзна кутийка през бюрото, за да улесня общуването ни.“ Още не бях осмислила напълно новината за уволнението ми, но вече осъзнавах, че без работата си не знам коя съм. Следващия път, когато някой ме попиташе с какво се занимавам, нямаше да знам какво да отговоря. Нито пък знаех какво да кажа на Пол.
Докато Джейсън се мъчеше да намери парите ми и избягваше да ме поглежда, аз направих обзор на деня дотук. Красива банкова чиновничка мина с поклащане на бедра и изчурулика толкова бодро „добро утро“, че ми се прииска да я препъна с крак. Добро утро, няма що. Полиция на вратата. Уволнена от работа. Спестяванията ми очевидно заминали. Запасът ми от хапчета опасно отънял. Люшках се между изумлението и сляпата ярост.
Джейсън прочисти гърлото си няколко пъти, преди притеснено да потвърди нещо, което вече знаех, и пискливо да каже:
— Госпожо, балансът по сметката е пет хиляди долара. Не знам какво друго да ви кажа.
В съвместната ни сметка имаше грубо деветстотин деветдесет и пет хиляди долара по-малко, отколкото би трябвало. Новината и обръщението на госпожа ме вбесиха поравно. Паниката чукаше на вратата с пълна сила.
— Джейсън, можеш ли да ми обясниш как спестявания, трупани в продължение на двайсет години, изведнъж са се изпарили? — Високият тон го накара да подскочи.
— Изглежда другият титуляр е теглил и прехвърлял големи суми през последните няколко седмици. — Той подръпна притеснено възела на вратовръзката си.
Пол. Чиято идея беше да отворим тази сметка в деня, в който се оженихме. За да построим един ден къщата, за която говорехме от първата ни среща. Кръвното ми рязко се повиши. Изглежда, че Пол май все пак не заслужаваше покана за доживотната ми ваканция.
Въздържах се да взема жалката табелка с името на Джейсън от бюрото му и да я завра в месестото му гърло. Не му обясних, че имах намерение да изтегля всичките ни бели пари за черни дни и да отлетя някъде надалече, а сега той беше подрязал рязко крилата ми.
— Не мога да го приема, Джейсън. Как, по дяволите, съпругът ми е изтеглил всички пари, без аз да одобря и да подпиша нещо? — Шокирах се от спотаената ярост в гласа си.
Възбудата ми предизвика погледите на колегите на Джейсън, които видимо бяха облекчени, че не съм се паднала при тях. На горната му устна се появиха нови капки пот. Докато тракаше по клавиатурата и се мръщеше на монитора, лекарствата започнаха да действат. Химията се разля до нервните ми окончания и потисна донякъде гаденето и паниката. Номерът е да не загубиш самообладание. Можех да се справя.
Напипах една таблетка с идеална кръгла форма в джоба на сакото си и небрежно я лапнах. Сладникавият химически вкус, който се разтвори върху езика ми, веднага ме успокои. Обикновено не вземах много хапчета посред бял ден, но събитията през този ден оправдаваха някои решения в разрез с нормата.
Мислите ми блуждаеха и се питах чий е бил „анонимният“ сигнал до „Човешки ресурси“. Не бях изненадана, че имам врагове в офиса, въпросът беше кой от тях го е сторил. Вниманието ми се върна в действителността, преди да съм се оплела твърде надълбоко в проблема. Тази загадка щеше да почака.