Нямах представа, че Пол има пистолет, до деня, в който се изнесохме от града. Той отиде заедно с Дъф да донесе кафе и кифлички, докато аз опаковах последните ни вещи и се натъкнах на оръжието, увито в червена кърпа, в едно от чекмеджетата под леглото ни. Беше пъхнато под одеялата за зимата от неговата страна. Още преди да го извадя, разбрах какво е заради тежестта му. Беше в ръцете ми едва от няколко минути, когато чух Пол да превърта ключа — връщаше се със закуската — затова побързах да го увия отново и да го върна в скривалището му, преди той да влезе в апартамента.
Не обичах оръжията и се бях зарекла никога да не живея в друг дом с пистолет. Само че премълчах, не споделих какво съм открила. Хрумна ми, че човек на настроенията като Пол не би трябвало да притежава пистолет, но пропъдих тази мисъл и така и не я изрекох на глас. Бяхме толкова близо до съвместния си живот, премествайки се на Лонг Айлънд, че не исках да размътвам водата. Допреди откритието не се бях замисляла какво може Пол да крие от мен.
На пода на стаята ни краката ми бяха изтръпнали от съня. Не знаех колко време е минало, преди той да се върне с навития найлон; може да бяха минути, а може да бяха и часове. Неподвижното тяло на Шийла беше спряло времето. Не знаех дали е отишъл да доведе полицията, или просто е излязъл и е зарязал живота ни заедно. Когато обаче се върна с нещата, бързо осъзнах, че няма да се размине леко.
Дъф престана да се върти безумно наоколо и да лае и се сви в краката ми. Тежестта и топлината му внесоха простичка, същевременно въздействаща утеха в замаяното ми съзнание след хаоса. Съсредоточих поглед в точка на мокета, далеч от оръжието и от тялото. Познатата картина пред мен беше твърде въздействаща. Тялото на пода, мирисът на барут, мокетът на пода в спалнята с отпечатъка от леко женско тяло. Коса с цвета на мамината. Пулсирането в рамото ми.
Той постави найлона на пода и го разгъна, погледна ме в очите, а после насочи вниманието си към пистолета в скута ми. Излезе бързо, сигурно отскочи до кабинета. Когато се върна, лицето му беше непроницаемо. Независимо от това разбрах какво трябва да направим.
— Трябва да ми помогнеш — заговори предпазливо той.
— Пол, моля те, нека повикаме полиция. — Дори докато изричах думите, си казах, че не искам да го правя. Но пък ми се струваше, че е редно да го кажа.
— Маду, ако повикаме полиция, ще те арестуват.
— Не беше ли самозащита? Та тя ни наблюдаваше, докато спим, Пол.
— Това не е достатъчно, за да приемат, че е било самозащита. У нея беше моят пистолет. — Той трепереше, докато ровеше в чантата ѝ, а аз не можех да си представя какво търси.
— Тя е нахлула неканена в дома ни! Опитвах се да ни защитя. — Едва се сдържах да не изтъкна, че той проспа тази кошмарна сцена.
Пол, изглежда, намери това, което търсеше, и извади познат ключодържател — с резервния ключ за входната врата. Не можех да си обясня как се е озовал в чантата ѝ.
— Не става въпрос за влизане с взлом. — Той сведе поглед към пода, докато ми показваше ключа.
Най-сетне осмислих значението на израза „причернява ми от ярост“.
— Пол, как е успяла тази жена да се добере до скапания ти пистолет?
— Маду…
— И защо има ключове от къщата ни? — В изражението му забелязах срам, последван от прозрение.
— Откраднала ги е от бюрото ми. — Каза го по-скоро на себе си, сякаш обзет от недоумение, което само подхрани гнева ми. — Трябва да е взела и ключовете. Спомням си кога е имала възможност. Качих се горе. Не трябваше да я оставям сама. — Забелязах момента, в който осъзна, че обяснението му е и признание, и трепна стреснато.
— Довел си я в дома ни? — За секунда си представих как вдигам чука и разбивам и неговия череп. Само че изражението на отчаяние и безнадеждност пропъди и тази мисъл, и паниката заради тялото на пода.
— Много те моля да ме извиниш. Приключих всичко, защото тя не означаваше абсолютно нищо за мен. Изобщо не съм си представял, че може да се случи подобно нещо. Не съм предполагал, че може да я убиеш!
Сякаш ми изкара въздуха, думите му бяха като поредното нападение. Това беше истината. Макар той да бе довел тази психарка в спалнята ни, вината беше моя. Усетих как се затварям. Нямах думи. Пол се възползва от момента, за да поеме контрол.
— Трябва да я преместим.
Шийла лежеше по гръб между нас, очите затворени, устата отпусната. Чак сега видях, че красотата ѝ не се дължеше толкова на естествените черти, колкото на умелите грим и прическа. Дори с добре поставените цветове на войната, бледостта на кожата ѝ започваше да се откроява, устните посиняваха и изместваха цвета на червилото. Бързо помръкващата ѝ красота не ме накара да се почувствам по-добре.