Тя просто беше отказала да се отдръпне.
16.
Пол
След
Изчаквах. Всеки ден се будех след неспокойния сън и откривах леглото празно. Ребека ставаше и излизаше от къщата рано, за да отиде на спининг, и отсъствието ѝ сутринта ми позволяваше да въздъхна от облекчение. Не исках да я въвличам повече от необходимото и се страхувах, че ще усети как безпокойството е надвиснало и над двамата.
Станах от леглото и проверих какво е времето. Скрежът по земята продължаваше да ми се надсмива. Направих кафе и започнах да крача. Прогнозата всеки ден си оставаше дразнещо еднаква. Не очаквахме никакво затопляне. А и зимата не беше приятен, топъл сезон, в който да се показват недвижими имоти, така че нямаше нищо, което да ме разсее, за да не мисля над проблема.
И ето че един ден около две седмици след инцидента времето се промени. Очакваше се топъл фронт да премине през Североизтока. Това щеше да ми даде шанс да се погрижа за положението, преди да изперкам напълно.
Във вторник се затопли, точно както бяха предвидили. Насилих се да проявя търпение през следващите два дни, за да може природата да си свърши работата. Когато си легнах в четвъртък вечер, прехвърлих наум инструментите, с които разполагам отзад в джипа. Дори не си направих труд да обясня на Ребека къде ще ходя сутринта.
Посред нощ станах от леглото и се измъкнах от къщата. Подкарах към Колд Спринг Харбър и спрях на нашия парцел. Паркирах черокито така, че фаровете да осветят циментовото стълбище към мазето. Оставих двигателя да работи, слязох и отворих задната врата. Приближих към грубите основи на къщата, която бях обещал на съпругата си, че един ден ще бъде наш дом, и заслизах по стълбите.
В мазето беше все още студено, а миризмата, за която бях готов, не ме порази със силата, която очаквах. Преместих торбите цимент настрани и претърколих найлоновото руло далече от стената. Коленичих и го подхванах с ръце, напомних си да си помагам и с крака. Когато вдигнах опакованото тяло, чувството за стегнати, жилести ръце и мускули на краката, притиснати в гърдите и ръцете ми, ми се стори противно познато. Качих рулото в джипа и се отправих към Смиттаун Бей.
Този ден не ми се налагаше да се надбягвам със слънцето. Излязох на сечището под покривалото на мрака, угасих фаровете и оставих двигателя да работи цели петнайсет минути. Изтеглих автомобила малко назад, угасих двигателя и слязох. Извадих инструментите от багажника и започнах работа точно пред джипа.
Почвата едва поддаваше при натиск с лопатата, затова взех кирката. Земята започна да се разтваря и аз влязох в ритъм. След известно време усетих как мускулите на гърба и ръцете ми горят, но ми беше ясно, че адреналинът помага болката да се притъпи. Бях изкопал около метър, когато силен удар предизвика вълна от болка, която плъзна от китките към раменете ми. Разбрах, че съм попаднал на замръзнала почва. Взех отново лопатата, за да събера пръстта и да огледам заледения пласт. Скоро ми стана ясно, че инструментите няма да ми бъдат повече от полза. Бях дотук.
Опитах се да извадя найлоновото руло от багажника на джипа, но го изпуснах на земята. Ръцете ми бяха отмалели дотолкова, че се наложи да изтъркалям трупа до дупката и да го изритам вътре. Запълних я и я подравних с плоската страна на лопатата. Върнах инструментите в багажника и се качих в автомобила. Включих отново светлините и щом запалих двигателя, фаровете осветиха земята пред мен. Не личеше да е била разкопавана, въздъхнах дълбоко и включих на скорост.
Излязох от парцела и поех по непавирания път към дома, където взех дълъг горещ душ в отчаяното желание да измия всичко това от нас.
17.
Ребека
След
Дори след като Пол я изнесе, имах чувството, че тя е все още в къщата ни. Седмиците се изнизваха бавно. Отново се заех със самолечението. Март премина в април, а мъглата на стореното от нас се беше спуснала ниско. Въпреки това се стараехме да водим нормален живот. Върнахме се към някакво подобие на живот, просто защото нямаше какво друго да правим. Рамото продължаваше да ме боли толкова много, че запасите ми от хапчета за възстановяване се изчерпваха два пъти по-бързо. Стигнах до отчаяние, каквото не бях изпитвала досега, и това започна да ме тревожи. Имах нужда от болкоуспокояващите за рамото, но не смеех да отида на лекар от страх да не покажа раната от куршум и да не предизвикам въпроси или нещо по-лошо.
Продължих да ходя в студио „Лотос“ преди работа, за да не изляза от обичайната си рутина. Велосипедът на Шийла бе зает от друга жена, непозната, със стегнати ръце и лице на гаднярка. Тренировките ми се струваха по-трудни, когато започнах да намалявам хапчетата.