През втората седмица ме притисна отчаяние и взех мостри фентанил от работата, прибрани в шкаф, който се отваряше лесно. Дозата беше пет пъти по-висока от оксито и перкоцета, които си изписвах сама, затова ги разрязвах на четвъртинки. Понасях ги добре, така че два дни по-късно минах на половинки. Много скоро разнасях целия блистер, в който бяха останали само две хапчета, а нямах резервен план, който да поддържа добре развитата ми зависимост. Само че хапчетата имаха странични ефекти, заради които ми беше трудно да определя какво става в действителност и кое е химическа параноя. Подсъзнанието не ми позволяваше да забравя какво направихме. Какво беше направил той.
Започна се с малки неща. Разни дреболии изчезваха, неодушевени предмети, изглежда, се преместваха от една стая в друга. Лесно можех да ги отпиша, тъй като бях надрусана и времето ми се губеше. Но след това се появиха чуковете.
Първият беше оставен върху предния капак на колата ми, опрян на предното стъкло. Казах си, че някой го е оставил случайно. Вторият се появи в хладилника. Следващият се озова върху леглото, на половината, на която спеше Пол, една вечер, когато той закъсня. В последния буквално се спънах, докато вървях в задния двор, за да налея вода в паничката на Дъф на сянка. Дръжката му стърчеше и нямах представа какво е това, докато не го изрових от земята и едва тогава разбрах.
Не казах нито веднъж на Пол, защото реших, че съм луда. Затова пък го накарах да оставя пистолета да ми е подръка, когато съм сама в къщата. Той се разбесня и каза, че се бил отървал от него в нощта, когато изнесе Шийла, за да сме в безопасност.
Бяхме се разбрали, доколкото е възможно, да поддържаме статуквото и аз не исках нито да го дразня, нито да събуждам подозренията му за умственото ми състояние или пиенето на хапчета. През седмиците след Шийла ние се преструвахме на изпълнена с обич, щастливо женена двойка. Само че ненаказаното недоверие се загнезди дълбоко у мен. Бях научила, че Пол е напълно в състояние да ми изневерява, при това с нестабилна жена от близкото ми обкръжение, и нямаше начин да загърбя този факт. А пък той беше научил, че мога да отнема човешки живот. За брак с продължителността на нашия научавахме много нови неща един за друг. Дори не ми беше минало през ум, че може той да оставя чуковете.
Пол се държеше предпазливо, беше нервен седмици наред, докато един ден не се прибра от ранна презентация по-щастлив и спокоен, отколкото напоследък. Легна до мен, след като взе душ, и задърпа нетърпеливо нощницата ми. Опитахме се да заемем позите на страстна двойка по време на интимност. Притискахме се, гледахме се в очите, казвахме си мили, гальовни думи. Колкото повече се стараехме, толкова по-трудно ставаше. Той остана огорчен, гневен, мълчалив, също и аз. С примирени въздишки се отдръпнахме един от друг, започнахме да дишаме сякаш в такт. Неизреченият въпрос увисна между нас. Щяхме ли някога да успеем да се върнем там, където бяхме преди нея? Щеше ли да ни се размине?
Втора част
Сега
18.
Пол
Дъф ни предупреди за идването им още преди на вратата да се звънне.
— Да не би да си ме сменила с друг? — попитах Ребека. Стараех се да се държа небрежно въпреки взаимното ни чувство на безсилие, но не се получаваше.
Тя остана с гръб към мен, въпреки че протегна ръка, за да ме погали по бедрото.
— Всичко е наред, мили.
Претърколих се в леглото и навлякох къси панталонки и тениска. Докато слизах по стълбите, откъм кухнята долетя ароматът на прясно сварено кафе. Дъф беше застанал на вратата и лаеше. Когато стигнах до него, се наведох и го почесах по ушите, докато отварях.
— Господин Кембъл? — попита по-високият и слаб от двамата мъже, застанали на предната ми веранда. Веднага се сетих, че са ченгета, още преди да забележа сивия „Краун Виктория“ паркиран на алеята пред нас. Постарах се да запазя изражение на равнодушие.
— Да, аз съм Пол Кембъл. Какво обичате, господа?
— Аз съм детектив Уолкот. — Високият слаб беше в костюм от три части. Жилетката му придаваше вид на амбициозен преподавател в колеж. — Това е партньорът ми, детектив Силвестри. — Силвестри ми заприлича на малко по-добре облечен и поддържан Серпико. Можех да си представя как пробутват играта на лошо ченге и добро ченге.
— Кажете, господин Кембъл, съпругата ви у дома ли е?
Мамка му.