— Да. Влезте, заповядайте. Това е Дъф. Не му обръщайте внимание. Обикновено е приятелски настроен. — Отстъпих назад и протегнах ръка към кухнята. Опашката на кучето барабанеше по отворената врата, докато посрещаше гостите. — За съжаление тя тъкмо се събуждаше. Да ви предложа чаша кафе, докато се приготви?
— Да не би това да е някой виц за ченгета, господин Кембъл? — Силвестри остана намръщен и аз не успях да разбера дали наистина е обиден.
— Току-що направих прясно кафе. И аз ще пия.
— Просто се шегувах, господин Кембъл — отвърна Силвестри и устата му се изви в усмивка. — Партньорът често ми казва, че не разбира кога се шегувам.
— Твърде суховато чувство за хумор — засече го Уолкот и кимна към него, докато галеше Дъф. — Освен това пие чай. Аз предпочитам кафе, без захар и мляко. И благодаря.
— Разбира се. — Поведох ги към кухнята и пристъпих към шкафа, а Дъф следваше Силвестри по петите. Свалих три дебели чаши и започнах да наливам кафето. Тялото ми беше извито към кухненския остров така, че нито един от двамата скапаняци да не може да види как стискам ръба на плота със свободната си ръка. Успях да напълня чашите и да подам едната на Уолкот.
— Много ви благодаря.
— Заповядайте. Само да взема…
— Добро утро? — Ребека влезе в кухнята облечена в най-скромната си нощница и спря, за да огледа гостите. Подадох ѝ една от чашите. Помолих се да се стегне за предстоящото. Напоследък беше неуверена, нестабилна, май прекаляваше с болкоуспокояващите.
— Госпожо Кембъл, аз съм детектив Уолкот, а това е партньорът ми, детектив Силвестри.
— Добро утро, уважаема госпожо — кимна Силвестри.
— Уважаема госпожо, а? Господи, хващате ме малко рано тази сутрин. Или просто имате нужда от чаша от това. Пол, предложи ли на детектива…
— Той пие чай, мило.
— Тогава да ви предложа чаша чай, детектив?
— Не, ува… благодаря, госпожо Кембъл. Няма нужда.
— Какво можем да направим за вас тази сутрин?
— Разбрахме, че ходите на спининг в студио „Лотос“ в града.
— Да, точно така. Всичко наред ли е?
Уолкот извади малка снимка от горния джоб на сакото си.
— Клиентка на студиото е изчезнала и ние разпитваме, в случай че някой е забелязал нещо. — Той подаде снимката на Ребека. — Познавате ли я?
Видях как по лицето на съпругата ми се изписа паника.
— Мили — погледна ме тя с изненада. — Това е Саша.
Усетих как раменете ми се отпускат.
— Саша ли?
Уолкот премести поглед от съпругата ми към мен.
— И вие ли познавате госпожа Андърс?
— Работя за съпруга ѝ — отвърна Ребека. — Марк и Саша са ни приятели.
— Това прозвуча по-скоро като въпрос, не като отговор — отбеляза Уолкот.
— Двамата със Саша бяхме заедно в гимназията — обясних. С крайчеца на окото си видях как Ребека трепна. — Това беше преди сто години.
— Ясно — отвърна Силвестри и обърна внимание на изражението ѝ. — Някой от вас двамата да е разговарял със съпруга? — Той погледна Ребека. — Извън работа.
— Само обичайното. Господи, напоследък не е казвал нищо.
— Напоследък ли? — хвана се за думата Уолкот.
Ребека погледна първо мен, след това се обърна към Уолкот. Приведе се едва-едва напред.
— Не искам да клюкарствам, но връзката им беше подложена на напрежение. Напоследък не е споменавал нищо, но от известно време отношенията им са обтегнати. Почти съм сигурна, че за известно време тя замина при семейството си. Разбрах го единствено, защото изпусна куп часове. Той мълчеше и не казваше нищо. — Тя ме погледна отново. — Помниш ли, казах ти?
— Да, мила. Така беше.
Уолкот се обърна към мен.
— Каква беше вашата връзка с госпожа Андърс?
— Известно време излизахме, докато бяхме в гимназията — отвърнах. Чух как Ребека въздъхна.
— Преди сто години — повтори думите ми Силвестри. — Ами напоследък?
— Понякога идваше, когато организирах дни на отворените врати за огледи.
— Ясно — кимна Уолкот. — Вие се занимавате с недвижими имоти, така ли?
— Да. — Този отговор все още оставяше горчив вкус в устата ми.
— Да сте забелязали нещо необичайно при нея напоследък, когато е имало такива огледи?
— Ами… — погледнах Ребека.
— Кажи им, мили.
Силвестри наостри уши.
— За какво става въпрос?
— Последния път, когато се появи, изглеждаше подпийнала.
— Ясно — отвърна Уолкот. — Неуместно ли се държа?
— В какъв смисъл? — попитах.
— Когато хората са под въздействието на алкохола… Да не би, простете за грубостта, да е била напориста или нещо подобно?