— А — досетих се, — да ме сваля ли? Не, не, нищо такова. Това е наистина стара работа. Просто ми се стори малко… как да ви кажа, тъжна.
— Ясно. — Уолкот извади химикалка и малък бележник от джоба на панталоните си и записа нещо. — Правилно ли съм разбрал, че напоследък между господин и госпожа Андърс се е забелязвало отчуждение?
Ребека ме погледна, след това отново се обърна към детективите.
— Да. Може ли да ви попитам, само от любопитство, Марк ли ви се обади?
— Просто проверяваме анонимен сигнал — обясни Уолкот. — Та в тази връзка искам да ви попитам тази жена позната ли ви е? — Той извади друга малка снимка и я подаде на жена ми.
Наблюдавах Ребека внимателно, докато оглеждаше снимката. Гледа я прекалено дълго, присви леко очи. Погледна Уолкот, след това мен.
— Пол, това е тя. — Подаде ми снимката. Изплюх глътката кафе, която бях отпил обратно в чашата, докато Шийла гледаше право в мен. Вътрешностите ми се свиха. С облекчение се оставих на кашлицата, за да си дам няколко секунди и да премисля какво минава през ума на жена ми.
— Господин Кембъл? — повика ме Силвестри.
— Извинете — отвърнах през кашлицата. — Отиде в кривото гърло. — Видях как партньорите се спогледаха и се обърнах към съпругата си.
— Мили, всичко е наред. Можеш да им кажеш. — Ребека ме погледна с изражение на примирение и разбиране.
— Какво да кажа, мила?
— Има ли нещо, което трябва да знаем? — попита Уолкот.
— Тази жена е в часовете ми по спининг — обясни Ребека. — Но не е само това. Трябва да ви кажа, че тя проявяваше нездрав интерес към съпруга ми и трябваше да пресечем всичко още в зародиш.
Уолкот ме погледна любопитно.
— Господин Кембъл?
Погледнах към Ребека за помощ.
— Всичко е наред, Пол. Няма да нараниш чувствата ми. — Тя кимна и сведе очи.
Когато сведе очи към земята, положението ми се изясни и аз разбрах накъде да поема.
— Господа детективи, имаше период, в който бях без работа и доста потиснат. Съпругата ми работеше, а аз се цупех по цял ден и обикалях къщата, беше ми трудно. През този период разхождах Дъф и се опитвах да си събера мислите. Един ден се запознах с тази жена, с Шийла, докато тя разхождаше кучето си. Започнахме да се засичаме — поне така си мислех навремето — редовно.
Уолкот записваше бързо, а Силвестри ме подкани.
— Поне така си мислехте навремето.
— Да, засичахме се по едно и също време всеки ден, затова реших, че разхождаме любимците си по едно и също време. Когато се поопознахме, тя започна да ми разказва разни лични неща.
Уолкот захапа въдицата.
— Какви по-точно?
— Имала съпруг, който не бил най-свестният човек на света. Спомена извънбрачна връзка с колежка и ми се стори, че това я е съсипало емоционално.
Силвестри отново се намеси:
— Доста интимен разговор за хора, които разхождат заедно кучетата си.
Сведох очи към пода, сякаш ме беше срам.
— Тъкмо тогава допуснах грешката и в този момент предадох брака си. Бях много уязвим, разкрих се пред тази жена повече, отколкото трябваше. Усетих известна близост с нея. Споделих интимни детайли от брака ни и така предадох доверието на съпругата си. — Погледнах Ребека, която ме наблюдаваше внимателно. — Започнах връзка, която терапевт би нарекъл „емоционална връзка“, и така окуражих прекалено много тази жена.
— И връзката ви е била изцяло емоционална, така ли? — попита Уолкот.
— О, да — потвърдих. — Това не я прави по-малко нередна, нито пък ми става по-лесно да се справя с пораженията.
— Все още се справяме ден за ден — добави Ребека.
— И успяваме.
— Струва ми се, че доста успешно възстановявате брака си — отбеляза Уолкот. — Бихте ли ми казали как разрешихте проблема?
— Пол се обърна към мен с огромно чувство на вина, когато осъзна колко е окуражил тази жена. Станало му е ясно, че тя не е съвсем нормална. И е манипулаторка. Тя признала, че срещите им не са били случайност, че го е наблюдавала и нагаждала графика си, за да има извинение да разговаря с него. Освен това си въобразявала, че наистина имат интимна връзка. Той осъзнал, че трябва да приключи нещата веднъж завинаги.
Силвестри ме погледна.
— Получи ли се, господин Кембъл?
— Беше неприятно — отвърнах. — Съпругът ѝ я напуснал, а тя беше убедена, че ни е писано да сме заедно. Трябваше да я отрежа веднъж завинаги, а тя го прие твърде зле.
— Ясно — закима Уолкот. — Кога се случи това?
— Господи. — Погледнах към Ребека. — Преди два месеца?
— Да — отвърна тя. — Там някъде.
— И оттогава нищо ли? — попита Силвестри.