— Спипай ги — разсмях се аз. — Отивам да се поразтъпча.
Седнах на пейка пред управлението и поех хладния въздух. Пролетта надигаше глава. Беше любимото ми време от годината и за разнищване на случаи. Наблюдавах как автомобилите профучават по главната улица, ослушвах се за подсвиркванията на птичките кардинали. Докато се разсейвах, частите на пъзела започнаха да придобиват форма.
Никак не ми беше приятно, че две жени са изчезнали, но докато се опитвах да се добера до корените на мистерията, бях в свои води, там беше силата ми. Тази работа ми даваше цел. А зимата не беше натоварена. Напоследък имах предостатъчно време да мисля какво би било да върша тази работа в по-голям мащаб. Да се превърне в ежедневие. Само че животът се разгръща по собствени правила.
Любопитството и желанието да разплета случая започваха да напират, както става винаги. Този път не бяха напълно оформени, но чувството го имаше, така че трябваше да поседя с него и да дам възможност на ума си да издуха прахта, за да имам по-ясен поглед върху картината.
Все още не виждах как ще стигна до края, но инстинктът ме водеше към определен заподозрян: Пол Кембъл.
Върнах се на бюрото с кафе и чай и оставих чашата с чай на подложка до десктопа на Силвестри. Той беше впил очи в екрана и ме забеляза едва когато отдръпнах ръка.
— Уолкот, ето те и теб.
— Липсвах ли ти?
— Голяма си скица — отвърна той. — Тъкмо се канех да ти звъна на мобилния.
— Какво става?
— Току-що получих телефонната разпечатка на Шийла Максуел.
— И?
— И — отвърна той с блеснали очи. — Много ще се изкефиш на това.
20.
Ребека
Беше късен неделен следобед. Пол беше в Маями от трийсет и шест часа.
Изпрати ми няколко есемеса, за да потвърди, че двамата с Уес са кацнали и са се регистрирали в хотела по график. Когато звъннах на мобилния му, се включи гласова поща. Тъй като не знаех какво да кажа, му написах есемес, за да го попитам какво е времето. Отговор така и не последва.
Изведох Дъф на каишка в задния двор. Въпреки че портата беше затворена и заключена, имах чувството, че може да изчезне, ако го пусна. Той ме погледна, докато стисках каишката, след това се обърна объркано към двора. Най-сетне вдигна крак, облекчи се и аз го поведох към къщата, затворих плъзгащите се врати и заключих след нас.
Откъм химикали бях осигурена, поне за кратко. Запасите ми с откраднати хапчета бяха напълно достатъчни и следващите дни щях да издържа в студио „Лотос“ (ако успеех да си наложа някакъв самоконтрол по отношение на дозите). Пуснах си музика и се заех да изчистя безупречно чистата кухня. Стремях се да прочиствам главата си, като карах тялото си да се движи, но стените около мен се движеха плавно заедно с мен. Спрях музиката и седнах неподвижно, доколкото можех, в тишината и се опитах да се съсредоточа над една мисъл. Бях извън релсите от доста време. Записките в дневника му кръжаха в ума ми на пълни обороти.
Отидох до шкафа, за да направя кана кафе и да се заредя с кофеин за следващите десет часа или поне докато не разбера какво е направил с парите. Кафето го нямаше на обичайното място и аз си спомних бележката на Пол, в която напомняше, че сме се измъкнали, лепната до визитката на детектива върху хладилника. Наругах бележката и изтеглих семплата бяла визитка с дребни черни букви изпод магнита. Прокарах разтрепераните си пръсти по гравирания полицейски щит и буквите, които изписваха „Уолкот“. Нали той беше по-високият от двамата? А може и да не беше. Не помнех. Изрекох името му на глас, преди да пъхна визитката в едно от отделенията за кредитни карти в портфейла-калъфче за мобилен телефон, за да я запазя.
Не бях в състояние да шофирам, така че нямаше как да изляза за кафе. Умът ми отново се размъти и седнах, за да възвърна спокойствието си. Спомних си, че имам скрит адерал в куфарчето на колела, което взех от работа, ако се окаже, че имам нужда от мотивация и съсредоточаване. По принцип не прекалявах с окситата и ксанакса, но една, може би три сутрини след като вечерта бях взела повечко, имах нужда от стимул, за да изкарам работния ден.
Дъф ме последва до дрешника в спалнята, откъдето извадих шишенцето от чантичката за грим, което бях пъхнала в предния джоб с цип. Място 75, на което на скъпия ми съпруг нямаше да му хрумне да провери.
В шишенцето имаше десет матови гел капсули в ръждив цвят. Изтръсках една в дланта си и я задържах вертикално, докато я разделя на две, като внимавах нито едно от малките бели топчета да не изпадне. Внимателно изсипах част от химическите гранули под езика си. Отново събрах капсулата и запазих останалата половина за по-късно.