Огледах пустошта, която представляваше секторът с работни станции в банката. Няколко млади на вид хора в евтини костюми, които подсказваха, че това е първата им сериозна работа, седяха осветени от телефоните си. По движенията на ръцете им можех да позная, че безцелно разглеждат нещо от скука. Опитах се да не запищя, докато Джейсън заекваше, че да, Пол, моят отговорен, предсказуем, благонадежден съпруг тайно е източил съвместната ни сметка. Последният път — едва вчера.
Изглежда е имал свой собствен план за бягство.
Джейсън отново се извини и предложи да ми изпрати по имейла копие на сумите и датите на тегленията, а аз смотолевих нещо като съгласие и се овладях достатъчно, че да стана. Когато направих няколко крачки, краката ми трепереха от обхваналата ме ярост.
В колата пригласях на радиото, макар да съзнавах, че това не може да е адекватна реакция на събитията до този час. Пролетното небе беше ясно и безбрежно, когато се сетих, че днес е Денят на шегата. Това сигурно беше най-откаченият номер. Един миг и вече отбивах по алеята за коли, без да помня как съм потеглила от банката и съм стигнала до дома си. Времето си играеше странни шеги с мен.
Колата му беше на алеята. Предвид часа, можеше да се очаква. За щастие нямаше други коли. Промених решението си и дадох на заден. По-добре никой да не знае, че съм си вкъщи, затова завих зад ъгъла и паркирах зад къщата на вътрешната улица, която стоеше пуста, освен през времето, когато родителите разкарваха децата по задачи.
Минах през задната порта и я затворих, а ключалката щракна.
Прекосих неусетно двора, отключих задната врата и се запътих право към дивана, където знаех, че ще намеря лаптопа му. Дъф скочи, щастлив, че ме вижда. Побутна с муцуна ръцете ми в посока на кухнята, където висеше каишката му, но аз успях само да събера сили да погаля огромната му глава.
Той ми обърна широкия си черно-бял гръб и стовари седемдесеткилограмовото си туловище в краката ми, доволен в простичкото си блаженство. Обичам го, но винаги е бил предимно кучето на Пол. При мисълта за лъжливия ми и крадлив съпруг кипнах. Издърпах Дъф за каишката до задната врата и го пуснах навън. Не исках никой да ме разсейва, докато разследвам. Кучето изскимтя, но после една катерица му отвлече вниманието и то се затича към другия край на ограденото пространство.
Къщата ни е съвсем обикновена. Скромната двуетажна сграда е встрани от главния път на ъглов парцел с бяла дървена ограда и малък двор. Сто и четиресетте квадратни метра с две спални, едната от които Пол превърна в кабинет, и с две бани ни се струваха като палат, когато се преместихме преди десет години от Манхатън и се отказахме от скъпите петдесет и пет квадратни метра жилищна площ.
Дните, когато телата ни бяха непрестанно преплетени, бързо отлетяха след първите няколко години без врата и изобщо без лично пространство. После се появи Дъф, който на шест месеца беше четиресет и пет килограма, и буквално останахме без място в собственото си легло.
Дъф вероятно заместваше детето, на което не можехме да се решим. Винаги съм искала деца въпреки дълбоко вкоренения страх, че те може да преживеят част от онова, през което минах аз. Желанието ми за щастливо семейство като по телевизията и филмите нарасна неимоверно, когато срещнах Пол, а гласецът на съмнението бе заглушен от този на надеждата.
Накрая обаче неговият глас по темата надделя. Това беше добре репетирана реч как децата съсипват иначе идеални бракове и как повечето хора ги създават просто за да докажат важността си. За добро или лошо, го оставих той да взима важните решения в живота ни. Разбира се, имаше моменти, когато се питах дали съм приела неговото виждане, или просто съм се страхувала да не го изгубя, ако му се противопоставя.
Една пиянска разходка след ранен обяд в квартала покрай местния зоомагазин и нашата единодушна любов от пръв поглед към измамно дребното кученце доведе до импулсивна постъпка, породена от искрено желание. Съвместното ни попечителство над кученцето изглеждаше като задоволителен компромис. И двамата не бяхме имали домашни любимци като деца, а винаги сме искали куче. Пол му даде името Дъф. В един момент той вече тежеше повече от нас и изяждаше четвърт от наема ни в кучешка храна, така че това беше последният космат аргумент, който наклони везните в полза на изнасянето ни от града.
Преди седемнайсет години напълнихме един малък камион за пренасяне на багаж с вещите от апартамента и се отправихме към родния град на Пол Стони Брук, Лонг Айлънд, където един семеен приятел ни предложи добра сделка за наскоро построена малка семейна къща. Петте минути разстояние от водата и дворът, два пъти по-голям от апартамента ни, бързо омекотиха шока, че се намираме извън града. Всичко беше страхотно и смятахме, че ще става още по-добре. Колко сме бъркали!