Кембъл пое страницата и се поколеба. Погледна първо партньора ми, след това мен и най-сетне прочете на глас подчертаното:
— „Ще те довърша.“
Уолкот си достави удоволствие, като пое дълбоко въздух и изпъна рамене.
— Сега разбирате ли, Пол, за какво ви питам?
Видях как колелцата зад очите на заподозрения започнаха да се въртят.
— Господа, разбирам как изглежда. Моля ви, не забравяйте, че бях на ръба. Тази жена дебнеше съпругата ми из града, както виждате от тези ранни снимки. Тя очевидно беше нестабилна, а аз не знаех какво друго да направя. Тя не откликваше нито на разум, нито на логика, единственото, което ми се струваше, че ще даде резултат, беше проява на сила. В отчаянието си взех лошо решение. Никога не бих изпълнил заканата си, но реагирах в момент, когато бях разгорещен, и това беше последният ми опит да я разкарам от живота ни.
— Казвате „последен“ — изтъкна Уолкот. — Навремето е трябвало да знаете, че това ще бъде последното ви пререкание с тази жена, нали? — Имах чувството, че наблюдавам как оперира хирург.
Останах впечатлен колко бързо се овладя Кембъл.
— Казвам го сега, като се връщам назад. Навремето ми се струваше, че тя е на ръба. Страхувах се и за себе си, и за съпругата си. Беше наистина разтърсващо.
— Представям си — отвърна Уолкот. — Искам само да уточня, че тази размяна на есемеси е била последната ви връзка с госпожа Максуел, нали?
Наблюдавах как очите на Кембъл се вдигнаха нагоре, после се извиха надясно, преди да срещнат погледа на партньора ми. Лъжецът се издаде.
— Да, тогава за последен път имах нещо общо с нея.
Уолкот подпря десния си лакът на масата и започна да гали брадичката си, без да откъсва очи от Кембъл. Усетих, че Кембъл полага огромни усилия, за да не мига, докато партньорът ми го фиксира. Защо не си бях взел пуканки, за да гледам това представление.
— Добре тогава, господин Кембъл — заключи партньорът ми с глас, който мигновено разсея напрежението. Подпря длани на масата и се изправи. Последвах примера му, както и заподозреният. Уолкот закопча сакото на костюма, заобиколи масата, стисна Кембъл за рамото и внимателно го насочи към вратата. — Много ви благодаря, че дойдохте днес. Ще се свържем с вас, ако има някакво развитие по случая, така че, моля ви, направете същото, ако чуете или видите нещо. — Задържа вратата, за да може Кембъл да излезе, а той побърза да се измъкне.
— На всяка цена, детективи — отвърна Кембъл с ъгълчето на устата. — Благодаря ви. — Не погледна нито един от нас на излизане от стаята за разпити.
Излязохме в коридора и се загледахме след него. Крачеше бързо. Партньорът ми пусна вратата и се обърна към мен. Хитра, доволна усмивка се разля по лицето му. Кимна.
— Той потъва — заявих аз.
— И още как.
22.
Пол
Заглавието просветна като маяк в главата ми. „Господи, знаех си. Лъгала ме е през цялото време. Била е дори по-откачена, отколкото си мислех. Тя се е погрижила онзи нещастник да се удави. След това е излъгала. Лъгала е години наред. Господи. Защо не се вслушах в себе си? Усещах, че има нещо, още от самото начало. Какъв съм глупак.“
Пролетното слънце блестеше ослепително, докато излизах от управлението и пресичах паркинга. Присвих очи, докато вървях към джипа. Успях да се добера до страничната врата, преди позивът за гадене да преобърне вътрешностите ми. „Тя не е била там единствено за да ни уплаши. Дошла е, за да ни убие. Правила го е преди. И е била решила да го направи отново.“
Насилих се да отворя вратата, качих се и запалих двигателя. Потях се обилно и едва удържах волана, но трябваше да се разкарам от този паркинг, да се махна от това място. Кой знае дали двете скапани ченгета не ме наблюдаваха от някой прозорец. „Бавно. Дишай. Продължавай да дишаш.“
Качих се на магистралата и едва изминал четиристотин метра, се наложи да отбия и спра. Оставих двигателя на джипа да работи, втурнах се към дърветата и повърнах обилно в края на горичката. Кафето остави горчив вкус в устата ми, а киселината прогори гърлото и ноздрите ми.
Погледнах към обезцветената трева в сечището пред дърветата и неочаквано се видях как копая отново, как преди няколко седмици се опитвах да се преборя със замръзналата земя, как се надбягвах със слънцето, как горяха мускулите ми. Влачех противното отпуснато тяло към плиткия гроб. Отстъпих, за да изритам найлона в дупката, а той се разгърна. Шийла се измъкна от него и ме зяпна. „Трябваше да си ти“, прошепна тя.