Пронизителният клаксон на трактор с ремарке ме върна към настоящето. Ръцете ми бяха подпрени на коленете, дишах тежко. „Стегни се, тъпако.“ Върнах се бавно при джипа и седнах. Главата ми пулсираше от болка, в центъра на стомаха ми се бе отворила горяща дупка. Изключих двигателя, тъй като в момента не бях в състояние да шофирам.
Не можех да дишам. Отворих вратата, скочих от седалката и едва не паднах. Отидох до предната част на автомобила и се подпрях на капака. Топлината на метала се вля в дланите ми и ми вдъхна увереност. Отпуснах глава към земята и изкрещях пронизително.
Последните две нощи бяха същите. Измъквах се в малките часове и шофирах до Смиттаун Бей. Трябваше да изровя тялото, тъй като бях допуснал огромна грешка. Спрях на мястото, паркирах и грабнах инструментите. Земята поддаде лесно, така че лопатата ми беше достатъчна. Копаех и не спирах, но ми се стори, че е минала цяла вечност, преди да имам някакъв напредък. Борех се с изтощението, когато най-сетне видях найлона. Почистих останалата пръст и изтеглих тялото от дупката. Когато развих рулото, видях безжизнените очи на Ребека да се взират в мен.
И двете нощи скачах облян в студена пот, облекчен, че съпругата ми не спи до мен. Милата ми съпруга, която си мислеше, че съм в Маями, въпреки че спях в мотелска стая през няколко градчета от нея.
Дробовете ми горяха. Прегракнал бях от крещене, главата ми бумтеше. Трябваше да се върна в Колд Спринт Харбър, за да проверя екипа. Отдръпнах лепкавите си от пот длани от капака и се върнах към вратата. Издишах дълбоко и запалих двигателя.
Докато се вливах отново на магистралата, покрай мен мина автомобил „Краун Виктория“. Подадох газ и се изравних с автомобила. Шофирах успоредно с него и проверих с крайчеца на окото си. Не бяха Уолкот и Силвестри. Тези клоуни започваха да ме нервират. Дразнех се, че им обръщам толкова много внимание, но те нямаха с какво да ме заковат. Абсолютно никакви доказателства не ме свързваха с парцела в Смиттаун Бей, а благодарение на Хавиер и екипа му, в мазето на Колд Спринг Харбър имаше предостатъчно ДНК, за да побърка една лаборатория.
— Имиграционни власти. Не мърдай!
— Cabron4! — Момчетата се обърнаха към мен. — Chinga tu madre5!
— Просто се бъзикам с вас, момчета — прихнах аз. — Хавиер, идете на обяд, когато решите.
— Благодаря, pendejo6.
Докато той се занимаваше с работниците, аз огледах скелета на дома, който строяхме. Напречните греди бяха поставени чисто, вече бях избрал черешово дърво за подовете. Момчетата напредваха добре тази сутрин. Какво облекчение, че успях да ги накарам да си свършат качествено работата. Бачкатори, които обръщат внимание на детайлите, са истинска радост. Освен това нямаха нищо против да превиват гръб през уикендите, нищо че от имиграционния им статус имаше какво да се желае.
Присвих очи и оставих строежа да приеме форма. Видях боровите греди и извитите тавани. Видях камината, усетих мириса на дърво. Усетих гранита под пръстите си. Видях стените и помирисах прасната боя. Домът щеше да стане много красив. Не беше същият като онзи, който с Ребека си представяхме, когато започнахме да обсъждаме мечтания си дом преди много години, а по-величествен, по-изискан. Благодарение на комисионата от продажбата в Саутхамптън всичко това стана възможно. Сега щеше да бъде различен дом, за други хора. Промяна в плановете. Ново начало. А съпругата ми нямаше никаква представа.
— Хавиер, имам оглед при отворени врати след малко. Нали мога да ви оставя, момчета, днес следобед?
— Да, няма проблем. Доволен ли си дотук?
— Изглежда чудесно, мой човек. Давайте все така. Ще съм тук на сутринта, навреме за доставката.
— Какво ще дойде?
— Борови греди.
— Добре, шефе.
Отправих се към фитнеса, за да взема душ и да се подготвя за огледа. Тъкмо отключвах шкафчето си, когато миризмата подразни все още чувствителния ми стомах и едва се удържах да не повърна отново. Май работните дрехи, които не бях сменял цял уикенд, се бяха вмирисали бързо. Мамка му. Налагаше се да отскоча до дома някой ден през седмицата и да вмъкна мръсните дрехи за пране, докато Ребека е на работа. Не можех да си позволя да разбере какво съм замислил.
23.
Ребека