Пол се върна от пътуването, но ми прати есемес, че трябвало да отиде направо на работа от летището. Какво облекчение, тъй като това беше първият понеделник от двайсет години насам, в който не ми се налагаше да ходя на работа. Така и не успях да почистя, защото ме завладя усещане за безопасност и баланс от факта, че си имам свой арсенал тайни. Отворих телефона си и кликнах на снимките на страниците от дневника му за незнайно кой път през последните седемдесет и два часа.
Следите ставаха все по-дълбоки, докато се опитвах да ги скрия. Кошмарът непрекъснато се повтаряше — вървях бос в снега, опитвах се да настигна нашите и някой ме преследваше. Непрекъснато се обръщах назад, за да прикрия следите си, но с колкото повече сняг ги засипвах, толкова по-дълбоки ставаха. Колкото по-бързо вървях, толкова по-далече се оказваха родителите ми. А онова, което ме следваше, приближаваше.
Останах изненадана, че е писал за родителите си. Не беше говорил за тях отдавна, споменаваше ги единствено мимоходом. Това обаче беше преди, когато все още разговаряхме. Видях, че колата му влезе в алеята пред нас. Беше пет и половина следобед и нито един от двамата не се бе прибирал толкова рано от много отдавна. Затворих телефона и се отправих към кухнята, където преди ме чакаше работата, която си носех за довършване.
От уредбата звучеше музиката на Чет Бейкър. На плота, до недопита чаша мерло с моето червило, бе поставен отворен роман на Стивън Кинг. Извадих хапче „Окси“ от металната кутийка, в която някога имаше ментови бонбони, и го лапнах. Огледах внимателно грима, който си бях сложила преди малко, и грижливо сресаната коса в отражението на плъзгащите се врати, докато приглаждах любимата си рокля от „Аликзандър Уонг“ за работа, но без да прекалявам, за да изглежда така, сякаш съм я носила през деня.
Когато Пол влезе в къщата, сърцето ми откликна независимо от ума. Той изглеждаше изпит, уморен и красив, както винаги. Не знам дали заради хапчетата, нервите или инстинктивното вълнение, което ме обземаше винаги когато го виждах, но сърцето ми заби силно. Навремето това беше любимата ми част от деня. Тогава се втурвах към дома, нямах търпение да се видим. Споменът за това сега ме подразни и беше напълно не на място.
Забелязах познатия поглед в очите му, когато влезе с усмивка. Преди бърках значението на този поглед, но сега вече знаех какво представлява. Увлечение. Заслепление. Ненаситност. Познавах го добре от началото на връзката ни и от времето, когато чукаше Шийла. Този поглед ме прониза дълбоко, но у мен се надигна известен триумф, тъй като знаех, че този път не съм три крачки назад.
Пол беше страхотен актьор, емоциите, изписали се по лицето му, бяха почти убедителни. Усетих нещо като носталгия за времето, когато тънех в невежество. Насилих се да покажа някакъв ентусиазъм. Оказа се по-лесно, отколкото очаквах, защото част от мен се чувстваше щастлива, че го вижда. Отдадох го на това, че не бях излизала от къщата почти три дни и копнеех за човешки контакт.
— Здравей, красавице. Да знаеш само колко се радвам, че съм си вкъщи. Липсваше ми. — Той държеше чантата с компютъра и букет цветя. Лалетата ме накараха да поставя под въпрос всички букети, които някога ми беше подарявал. Колко от тях са представлявали цветни извинения, защото не му е стискало да ги изкаже с думи?
Облечен беше в костюм, който не бях виждала никога, и веднага пролича, че няма и следа от тен. Насилих се да не спомена нито дума за това. Пристъпих към него, защото, като стоях така, имах чувството, че се издавам. Той ми подаде цветята и аз направих усилие да се усмихна.
— Прекрасни са. — Искаше ми се да ги стъпча върху килима. — Здрасти. — Оставих го да ме привлече до себе си. — Как мина пътуването?
Не можах да преценя дали ме притисна, за да прикрие как тялото му се напрегна при този въпрос. Плъзна ръка по гърба ми и я остави там, докато ме водеше към канапето. Постарах се да не мисля къде са били напоследък ръцете му. Седна до мен, усмихна се и потри очи.
— Труден ли беше денят ти? — Отпуснах ръка върху крака му. — Много си красив. Да не би да си се облякъл специално за стюардесите? — Всяка дума, която изрекох, звучеше игриво.
— Смених си костюма в офиса, за всеки случай. С Уес получихме есемеси веднага след кацането. Собственикът на голям имот бил решил да ни даде правата за продажбата. Уес попадна на този имот миналата седмица. — Не ме поглеждаше, защото правеше някакви физиономии на Дъф, който бе отпуснал глава на другия му крак. Лесен начин да избегне очите ми, когато лъже. Отпусна едната си ръка на главата на кучето и започна да го чеше зад ушите, а другата сложи на бедрото ми, почесвайки лекичко и мен, сякаш не можеше да движи едната без другата.