— Какъв е имотът? — Хрумна ми, че се опитва да поведе разговора далече от предполагаемото пътуване.
— Гледка към плажа в Саут Саг, на Крествю. Четиресет и четири милиона. Купувачът предложил петдесет, без дори да го е видял. Собственикът е стар приятел на Уес от гимназията. — Най-сетне ме погледна. Ако лъжеше, значи се справяше великолепно.
— Леле. На това му се казва голяма риба. Но не изглеждаш много въодушевен.
Пол не само си намери работа и се измъкна от кризата на средната възраст, но се оказа добър в работата. Подобни комисиони направо ме слисваха. Колко пари още му трябваха? Усещах как напират страховете и тревогите ми на съпруга. Дори не ми беше хрумвало досега, че може да дължи на някого големи суми. Интересно за дъщерята на човек, непрекъснато затънал в дългове, който от страх е крил истината от близките си. Хрумна ми, че може би липсващите пари нямат нищо общо с новата мръсница в живота му. Предположих обаче, че това не са взаимно изключващи се лъжи.
Следите ставаха по-дълбоки, колкото по-упорито се опитвах да ги замаскирам.
— Комисионата е огромна, но на къщата ще ѝ трябва поне година до завършването. Собственикът ѝ бил някакъв тип с доверителен фонд, който станал дилър на наркотици и използвал наследената къща, за да складира стоката при пренасянето ѝ. Буквално тъпчел дрогата в стените. По-голямата част били хапчета. Не че му трябвали пари, обзалагам се, че е вършел тази работа, защото е гледал твърде много епизоди от „В обувките на сатаната“. От „Борба с наркотиците“ направо разкостили къщата. Стени, подове, каквото се сетиш. Докато не го осъдят и не замразят банковите му сметки, къщата няма да се почиства, нито ще се правят огледи, не може и да се продаде.
Постарах се да не се разсейвам, като си представях как хапчетата са се гушили в стените, докато не са ги открили, а и колко много са били. Какво разхищение. Не искам да го разпитвам и за „почистването“. Предпочитах да не знам.
— Миналия месец в „Поуст“ изнесоха всичко за тази работа. — Каза го така, сякаш разговаря с нормално човешко същество, което напълно владее живота си и проявява интерес към прегрешенията на другите. Всяка фибра от тялото ми тръпнеше от ендорфин. Приближих се до него и се облегнах на гърдите му. Сякаш парченце от пъзел се намести на точното си място.
Приятно ми беше да усещам ръката му на крака си, след това по лицето и на врата. Настръхнах цялата. Хапчето беше разцъфнало в мен и аз се топях в ръцете му. Искаше ми се да премести и другата си ръка върху мен, да я плъзне по тялото ми и отпред на шията. Щях ли да се съпротивлявам, ако решеше да стисне? Усетих, че в мен живеят различни мои личности. Опитах се да насоча разпилените мисли в една, разумна, смислена.
— Кой е купувачът?
— Нямам представа. Някакъв потаен тип. Странното беше, че почти не проговори. Направи сто снимки с телефона си и си замина, без да ни каже. Час по-късно пусна есемес с офертата. Къщата все още не беше обявена, а Уес така и не получи отговор кой е насочил купувача към нас.
Хм. — Нямах какво повече да кажа. Дъф премести глава от бедрото на Пол на малкото разстояние между нас на канапето. И двамата поставихме ръце върху главата и ушите му и пръстите ни се докоснаха. Пол мълчеше.
— Да си се чувал с детективите? — Подбрах много внимателно думите си, тъй като не бях сигурна дали е безопасно да подема разговор за тях, но знаех, че посещението им и новото присъствие в живота ни представлява един от стадото слонове, които се настаняваха в кремавия ни хол.
— Аз ще се оправя. Ти не се тревожи. Те няма да създават проблеми. Просто прави всичко, което обикновено правиш. Ходи на работа, на спининг, разхождай кучето. Ако не вършим необичайни неща, няма да има причина да се занимават с нас. — Той говореше отсечено и за щастие беше твърде разсеян, за да забележи как се напрегнах, когато спомена работата ми. Очевидно трябваше да следвам някаква рутина, да се преструвам, че всичко е нормално, не само заради ченгетата, но и заради него.
След малко добави, сякаш току-що се беше сетил.
— И внимавай с болкоуспокояващите, Маду, в момента трябва да си с бистър ум и разумна.
Постарах се да не покажа обидата си. Той рядко споменаваше това, че гълтам хапчета, но когато го направеше, ми напомняше, че не успявам да прикрия тайните си, както си въобразявах. Едва се сдържах да не изтъкна, че и той не крие своите много успешно.
— Нещо друго да се е случило днес? — Думите се изплъзнаха от устата ми, която сякаш съществуваше отделно от останалата част от мен и ни наблюдаваше как седим на канапето с кучето и лъжите, удобно разположили се между нас. Той ме погледна особено и аз изпънах гръб. Мама му стара, трябваше да се държа нормално.