Телефонът му беше на нощното шкафче, виждах го ясно. Топлите му ръце сграбчиха силно бедрата ми, за да контролира ритъма. Погледнах към него през рамо, за да не реши, че се разсейвам, но очите му бяха затворени. Очевидно беше погълнат от собственото си въображение и дори не ме забелязваше. Не можех да откъсна поглед от екрана на телефона му, който буквално експлодираше от есемеси, но се намираше твърде далече, за да успея да видя от кого са и какво пише в тях, но пък беше достатъчно близо, за да видя, че пристигат един след друг.
Събудих се с чувството, че главата ми е пълна с морска вода и пясък. По време на филма непрекъснато се унасях, а после се будех заради хапчетата. Бях прекалила, а не можех да се оставя в такова състояние. Бях толкова напрегната заради есемесите, които той получаваше, че смачках един хидрокодон и го изшмърках, докато Пол плащаше на доставчика на храна. Не помнех кой е филмът, единствено че е стар и че Пол го бил гледал с баща си някога. Очевидно мислеше за родителите си.
— Сигурно наистина ти е зле, мила. Едва си държиш очите отворени и си цялата потна. Не хапна почти нищо. — Прошепна това, докато ме пренасяше в леглото. Бях го прегърнала през врата. Когато ме вдигна и ме гушна, почти забравих всичко. Сега вече, будна, си спомних веднага и ми призля. Само че ме чакаха важни дела.
Дъф и Пол хъркаха до мен. Вече бях изритала чаршафите и одеялата заради топлината, която се излъчваше от телата на кучето и човека, и успях да стана от леглото, без да разместя много завивки и възглавници. Запристъпвах безшумно по килима и грабнах мобилния му телефон от нощното шкафче. В хола се облегнах на полицата над камината и усетих на рамото си студенината на самотния лъв, който подпираше книгите. Поставих своя телефон на полицата и се заех с неговия.
Останах малко изненадана и облекчена, че не е сменил паролата си. Изглежда беше сигурен, че тъна в невежество. Проверих последния му есемес и се оказа, че е от Уес, но от днес сутринта. Бързо скролнах останалите, тъй като не бях сигурна дали ще вляза, след като инсталирам приложението. Щях да мога да чета есемесите му, да съм наясно с местоположението му и историята му на търсене на своя телефон за нищо и никакви двеста долара на месец. Нито един от получените имейли не ми се стори подозрителен и за момент ме бодна съмнение. Дали не бях оставила въображението си да се вихри. Само че празната банкова сметка и все по-дългият списък с лъжи на Пол не бяха за пренебрегване, така че не можех да си затварям очите за тайните му.
Вкарах „Майндс Ай“ в аповете за купуване и възможностите бяха налице. Свалих го и го активирах с логина, който бях създала по-рано днес. Иконата с око се появи на екрана му. Влязох бързо в настройките му и кликнах, за да я скрия. Когато се върнах на основния му екран, окото вече го нямаше.
Взрях се в грейналото си лице в огледалото. Екранчето в ръката ми хвърляше призрачни отблясъци. Изчаках моя телефон да източи всички тайни от неговия. Това вече не беше случайност извън моя контрол.
Иконата око на моя смартфон показа човка и частица от секундата след това телефоните завибрираха едновременно. Влязох директно в есемесите на Пол, за да проверя кой му пускаше съобщения в един от редките моменти, когато се любехме, но не открих нищо, освен моите есемеси и тези на Уес, нищо от последните три часа. Изглежда си беше покрил следите и ги беше изтрил. Отчаях се. Въпросите без отговори бяха много и не ме оставяха да спя нощем.
Тъкмо се канех да си легна, когато моят телефон ми съобщи, че той е получил нов имейл. Името на екранчето беше Дейна. Опитах се да си спомня наша позната с това име. Отворих мейла на моя телефон и оставих неговия недокоснат. Не знам кое беше по-въздействащо, раздразнението или доказателството за подозренията ми. Зачетох думите на телефона си.
Пол,
Късно е, но мислих много за теб. Чудесно е, че се видяхме. Много се радвам, че се събрахме отново. Често мислех за теб.
Нямам търпение да се видим отново в най-скоро време.
24.
Пол
И аз мисля за теб.
Невероятно е, че се срещнахме след всички тези години.
И аз нямам търпение да се видим отново.
Докато чаках на опашката в кулинарния магазин, натиснах копчето за изпращане и усетих онова вълшебно гъделичкане в стомаха. Дейна Атуел. Откакто я открих преди две седмици, разговорите ни ми създаваха чувство за сигурност. Не исках да броя годините, които са минали от последната ни среща, но нямаше съмнение, че чувствата все още не бяха угаснали. Усещането обаче беше различно. Тя все още беше страхотна красавица, но имаше и нещо повече. Старата тръпка се бе превърнала в нещо различно, нещо по-дълбоко и по-земно.