Огледах кухнята, която се преливаше в дневната, и улових отражението си в голямото позлатено огледало над камината, което купихме от една разпродажба. Изглеждах напрегната от последните събития. Очите ми гледаха трескаво и бяха подути, сякаш съм плакала цяла нощ. Кестенявата ми коса беше изгубила блясъка си, имах нездрав тен. Казвали са ми, че съм красива, но не и днес. Имах всички основания да се разплача, но никога не съм била ревла.
Реших, че по обед е напълно прилично време да си налея голяма чаша алкохол. Замъгляващият ефект от лекарствата започва да преминава и на повърхността изплуваха чувства, от които нямах полза в момента. Но бях наясно, че не трябва да вземам повече хапчета в следващите два часа. Отказвах да умра от свръхдоза и да им доставя това удоволствие.
Не бяхме големи пиячи, затова единственият алкохол вкъщи беше бутилка шампанско от последната ни годишнина. Шампанското беше добро — от онези, които струват над двеста долара и се пазят само за специални случаи. Пол го донесе заедно с букет дългостеблени рози и златна гривна от „Тифани“. От своя страна, аз не направих за него нищо повече от това да купя една обикновена картичка за годишнина от супера на път за вкъщи след тренировката ми по спининг. Почувствах се неудобно и леко засрамена, затова заех отбранителна позиция и се затворих в себе си. Беше първата ни годишнина от поне четири години, която не бяхме подминали.
Той беше излязъл от рамката и ме бе засрамил.
Държеше се мило и носталгично, а аз не можех да му отвърна по същия начин и да преодолея студенината си. Откакто Пол изгуби компанията си, отношенията ни бяха на приливи и отливи и почти бяхме престанали да правим секс. Вероятно взимах повече хапчета, отколкото трябваше, и сексуалното ми желание почти беше изчезнало. Страстта и нежността сега бяха заменени с раздразнение. Казах му, че нямам желание да се събудя с махмурлук от шампанското и искам единствено да си легна. Той се държа дистанцирано и отвърна, че ако аз ще си лягам, той ще излезе да се разходи с колата. Дори не ми хрумна да го попитам къде.
Изведнъж промените в скъпия ми съпруг през последните няколко седмици придобиха много по-сложни измерения. Обзе ме силно чувство на дежавю. Индикации, на които не обръщах внимание, погълната от личните си интереси, се избистриха пред мен с тревожна яснота. Удивително е как можем да си затваряме очите пред очевидното, ако решим.
Налях си първата чаша и моментално я изгълтах. Дори не ми хрумна да позвъня на Пол, след като си тръгнах от офиса. Той трябваше да е човекът, на когото да се обадя в труден момент, особено след всичко, което се беше случило досега. Телефонът беше до мен, но имах чувството, че е извън обхвата ми. Не можех да му кажа, че са ме уволнили. Ако го направех, щяха да започнат въпросите и бях сигурна, че той ще си помисли, че е заради хапчетата. И щеше да е прав, но не можех да го призная пред него.
Не трябваше да позволявам на Марк да се държи неприлично, но след като нещата излязоха извън контрол през онази нощ в спалнята ни, започнах да му го позволявам и дори очаквах да се държи неуместно с мен. По някакъв перверзен начин започнах да завися от вниманието му, за да поддържа мотивацията ми в работата и да ме разсейва от домашните проблеми. Освен това той имаше достъп до много практични химически стимули и ми ги осигуряваше.
Част от мен предугаждаше края на цялата тази история със застаряващата фармацевтична представителка. Никакви филъри не можеха да го променят. Само че се случи в най-неподходящия момент. Не беше заради свитите мостри, а заради възрастта ми и конкуренцията. И заради слабото ми представяне в работата. И заради онова, което знаех за Марк.
Новото попълнение от млади търговски представители беше предпочитано от новопрактикуващите лекари, а моите създадени с кървава пот връзки с лоялните, макар понякога и неадекватни доктори приближаваха към естествения си край заради амбициозните току-що завършили трийсетинагодишни. Те заляха града и предградията със своите разрастващи се практики, благодарение на изобилието от тревожни, апатични и импотентни пациенти. Младите лекари със своя идеализъм и новите си успешни кабинети бяха все още достатъчно зелени, за да отделят час от абсурдно препълнения си график в полза на красивите медицински представители и да поръчат медикаменти, за да си осигурят втора среща. Напоследък дневникът ми със срещи беше все по-рехав.