— Всичко знаеш ти — намигнах му аз. — Трябва да отида на един оглед. Имате ли нещо против, момчета, да ви оставя до края на деня?
— Няма проблем.
— Супер. Утре рано сутринта ще бъда тук, за да помогна с боровите греди.
— Добре, шефе, няма проблем.
Отидох при черокито и се качих. Тъкмо врътвах ключа, когато телефонът ми завибрира.
Пол, няма нужда да се прибираш заради мен. Добре съм. Просто имам нужда от сън. Благодаря ти.
Това обаче не ме уреждаше.
И без това трябва да мина през нас. Ще ти донеса нещо за обяд.
Времето беше от съществено значение. Тръгнах към дома.
Още с влизането накарах Дъф да престане да лае. Очаквах Ребека да се провикне и да попита дали съм аз, но гласът ѝ така и не се разнесе. Тръгнах към кухнята и оставих кутията със супа в микровълновата, за да се стопли. Беше минал час, откакто я взех от кулинарния магазин. Извадих купичка от шкафа и я поставих на дървен поднос. Внимавах да спра таймера на микровълновата, преди да свирне, и оставих супата вътре на топло. Ако успеех да взема набързо един душ в банята долу и да си облека друг костюм, щях да се кача при Ребека и да я нахраня, преди тя да…
— Здрасти, миличък.
Врътнах се бързо и забелязах, че съпругата ми ме оглежда.
— Стресна ме.
— Извинявай. Не исках. — Облякла беше парцалив халат, а лицето ѝ изглеждаше изпито.
— Всичко е наред. Опитвах се да пазя тишина, да не би да спиш. Щях да ти оставя супа за когато станеш и огладнееш. — Протегнах ръка към микровълновата, сякаш бях скапаният Боб Баркър, който представяше великолепни награди и една от тях беше нейна.
— Благодаря, миличък. Сигурна съм, че нямаше нужда да я затопляш.
— В кулинарния не беше топла, както обикновено. А и не знаех колко време ще спиш. — „Млъкни, тъпако.“
— Много си мил. — Тя ме погледна, сякаш размишляваше.
— Наред ли е всичко?
— Напълно. Защо?
Тя продължи да ме оглежда.
— Мислех, че днес Уес ти е възложил ранен оглед.
— Да, ранният пропадна и стана по-добре, защото трябваше да закарам джипа за смяна на маслото и преглед. Уес ми натресе друг след двайсет минути. Трябва да взема един бърз душ и да си облека костюм.
— Добре. След малко отивам на лекар. Някой отказал часа си, а има някакъв вирус. Искам да ме прегледат.
— Добре си решила. — Докато отивах към банята, я щипнах бързо и я целунах по челото. Останах изненадан колко беше хладна. — След огледа имам среща с Уес, за да огледаме един имот, след това ще вечеряме. Отново се е скарал с неговата.
— Господи, ама и тези двамата са едни.
— Знам. Пусни ми есемес след прегледа, а аз ще се прибера по-късно, за да се погрижа за прекрасната си пациентка.
— Благодаря, мили. Върви да продадеш къщата. — Обърнах се, а тя ме плесна по задника. Очите ѝ блестяха.
— Май се чувстваш по-добре?
— Ще се оправя.
Взех душ, облякох се и излязох в последния момент. Ако имах късмет, щях да постигна нещо с този оглед и да съобщя на доверчивата си съпруга добри новини, вероятна продажба. Новината щеше да я убеди, че отговорният ѝ съпруг си върши работата, не се занимава с някоя измишльотина и не планира съдбата на друга къща.
25.
Силвестри
— Парцелът.
Телефонът ми показваше 2:37. Светлината проряза натежалите ми от съня очи.
— Какви ги дрънкаш, Уолкот?
— Когато разпитвахме Пол Кембъл, той спомена, че се занимавал със строежа на парцел, който притежавал от няколко години. — Гласът на партньора ми звучеше твърде ясно и енергично за това време на нощта. Направо ми се догади.
— Ти къде си?
— В управлението.
— Какво, мама ти стара, правиш там? Посред нощ е.
— Не можах да заспя. Нещо ме притесняваше, но така и не успях да разбера какво. След това се сетих. Две жени изчезват и неочаквано един от заподозрените започва да строи на парцел, който е стоял непипнат години наред.
Сънят неочаквано отлетя.
— И какво откри?
— Разгледах нотариалните актове. Пол Кембъл притежава земя в Колд Спринг Харбър, купена преди почти две десетилетия.
— Мама му стара.
— На това му се казва съвпадение, а?
— Обличам се. Ако минеш да ме вземеш, ще отидем да огледаме парцела.
Партньорът ми прихна.
— Я върви да поспиш. И аз ще направя същото. Да си тук обаче кукуряк рано сутринта. Ще отидем да душим, пък да видим какви ги е вършил.
— Доскоро, хрътко. — Затворих телефона, макар да знаех, че няма да мога да заспя.
Седяхме в автомобила на една пресечка от имота на Пол Кембъл в Колд Спринг Харбър. Уолкот наблюдаваше внимателно, докато Кембъл и работниците му полагаха греди на вече издигнатата структура.