Пак ли се промъкваш зад гърба на половинката?
Потиснах гнева си към Уес и се съсредоточих над Пол. Синята точка на джипиес тракера му показа, че се намира в Колд Спринг Харбър. Нямаше как да получа по-точни координати, така че не можех да се добера до конкретен адрес. Тази информация за местонахождението на Пол представляваше проблем, защото днес възнамерявах да отскоча до Колд Спринг Харбър. Имах въпроси, на които само собствениците на един определен бижутерски магазин и „Харбър Роуз“ можеха да отговорят. Не бях сигурна, че мога да рискувам да се натъкна на него.
Вместо да стана от леглото, взех един ксанакс от запасите в нощното шкафче и се заех с имейлите си. Имаше един от „Човешки ресурси“ в „Лонария“, с който ме молеха да прегледам прикачените материали и да ги подпиша. Те щяха да „оформят моята оставка“. От отдела искаха да ги прегледам, да подпиша документите и да им изпратя отговор възможно най-скоро. По този начин открито заявяваха да не стъпвам отново в офиса и на мен ми се прииска да направя точно това. Искаха да приключат с мен веднъж и завинаги. Изглежда се бях превърнала в тежък товар за всички в живота си.
Не исках да отварям приложението. Изтрих имейла. Хрумна ми идея за работата и Марк, но я оставих за по-късно. Знаех, че в бъдеще ще се наложи да разчитам на него за много неща.
Отворих линка с историята на търсени от Пол материали, който препратих на себе си снощи, но преди да се задълбоча, пристигна есемес от него. Той се правеше на добър съпруг, като ме проверяваше, макар да бях напълно наясно, че изобщо не му пука. Имах чувството, че ме е заловил, докато е шпионирал, но разумът ми казваше друго. Поех си дълбоко дъх и реших да не отговарям веднага, тъй като единственият отговор, който можех да му дам в момента, щеше да бъде почти истеричен.
Писах му, че съм решила да си остана у дома. Той отговори бързо, че ще се прибере, за да провери как съм. Мамка му. Не исках подобно нещо и ударих с юмрук възглавницата, стреснах Дъф, но той отново отпусна глава и продължи да спи. По всичко личеше, че поне за момента съм вързана у дома и трябва да си лежа. Щях да направя каквото мога оттук. Статията ме чакаше зад есемеса, когато го махнах от екрана.
Не ми трябваше да чета каквото и да било след заглавието, за да попълня празните места, след като видях коя беше жената на снимката. Тя беше застанала до красив мъж с рижава коса, който се усмихваше от сватбена снимка. Под снимката пишеше: „Двойката в по-щастливи времена“. Косата ѝ на снимката беше в различен цвят, не като този на пода на спалнята. Въпреки това я познах на мига.
Преди да прочета и ред, получих сигнал, че Пол има имейл, и го отворих. Дейна му пишеше в отговор на неговия отговор от тази сутрин. Стомахът ме присви силно. Той отвръщаше, че също мисли за нея. Нейният отговор пък беше безсрамен.
Може би, когато дойдеш да ме видиш утре, ще си поиграем.
Той писа веднага.
Харесва ми. Би било хубаво да изпуснем малко пара. Малко се притеснявам, че Ребека знае, че с мен става нещо. Освен това си е у дома болна и имам чувството, че се промъквам зад гърба ѝ повече, отколкото обикновено.
Всичко в мен се сви на болезнен възел. Телефонът ми завибрира с почти мигновения ѝ отговор.
„Да не би тя да задава въпроси? Мислиш ли, че има представа? Няма от какво да се срамуваш. Трябва да намериш собственото си щастие.“
Останах объркана от тона и думите ѝ. Този флирт ми се стори различен.
Докато наблюдавах как интимността им разцъфва в реално време пред мен, започнах да изпитвам странно чувство на мъртвешко спокойствие. Това беше спокойствие, което никакви лекарства не можеха да ми осигурят. Напомни ми за състоянието, когато си дълбоко под водата. Не можех да откъсна поглед.
Ребека ще разбере, когато най-сетне ѝ разкажа всичко. Въпреки това е страшничко. Знам обаче, че ти можеш да ми помогнеш много.
Трябваше да скоча от леглото, за да стигна навреме до банята. Когато се съвзех, се изправих твърде бързо, главата ми се замая отново и пак ми се доповръща. След няколко минути, в които бузата ми беше притисната в студените плочки, успях да се изправя и да наплискам лице със студена вода. Изключително неприятно ми беше, че тя ми знае името. Противно ми стана, че ме използват за предварителна игра. Едва потиснах желанието да се превия и да повърна отново, да запокитя нещо по огледалото и да видя как се пръсва на парчета. Гледах се, сякаш съм някъде отстрани, част от мен беше на ръба да извърши убийство, друга се опитваше с всяка фибра да удържи нещата под контрол. Трудно ми беше да определя коя част надделява.