Не можех да повярвам колко зле изглеждам. Състарила се бях с десет години за по-малко от седмица. Кожата ми беше прежълтяла, косата висеше, бях отслабнала. Вече не бях с апетитни извивки, изглеждах направо хърбава. Иронията беше, че полагах неимоверни старания във фитнеса през последните три четвърти от живота си, за да отслабна, а беше нужно само животът ми да пропадне и аз да се опитвам да го овладея. Отслабване вследствие на травма. Де да можех да го бутилирам. Парите, които Пол открадна, щяха да бъдат дребна суми в сравнение с онова, което щях да изкарвам.
Замислих се дали да не взема душ и да отмия поне част от мрачното настроение. Ако исках да се смеся със света навън, трябваше да се приведа в приличен вид. Не можех просто да се гримирам, докато Пол е на път към къщи, а аз продължавам да се правя на болна. Отново се почувствах уморена и хвърлих в представите си монета, която да ми помогне да реша дали да си легна отново, или да взема един адерал, за да пораздвижа ума си. Леглото спечели. Когато се настанявах, за да се заема отново със статията, зад очите ми се настани мигрена, затова ги затворих и се унесох в сън.
Беше минал по-малко от час, когато чух, че Пол си пристига, и се заклатушках към задната част на дрешника, за да си взема халата — раздърпания, в чиито джобове се търкаляха хапчета перкосет — едно от хитрите ми скривалища, от които бързо можех да си грабна хапче. Пъхнах ръце и си взех едно. После се стегнах и приготвих за поредното представление.
Поне знаех, че изглеждам съвсем подходящо за ролята.
Докато изям пилешката супа, която ми беше донесъл, и се настаня на канапето, бях доволна, че успях да го убедя, че заради болестта си ще остана у дома поне седмица. Казах му, че следобед имам час при лекар, „някой отказал часа си, имало вирус, която поразявал гърлото, и искам да ми направят изследвания“. Това ми хрумна в момент на яснота, когато осъзнах, че кабинетът на лекаря е по средата на пътя между нашата къща и Колд Спринг Харбър, така че можех да дам разумно обяснение какво правя там, ако поради някаква комедия от грешки ме забележи познат или се натъкна на самия Пол, което беше много малко вероятно, но все пак възможно.
Ако той казваше истината, значи нямаше причина да се притеснявам. Когато излизаше, съобщи, че ще ходи да провери имот наблизо, който собствениците обмисляли да продадат, а след това — да обядва с Уес в някакъв бар наблизо, защото той отново се бил скарал с жена си. Ако на този свят съществуваше двойка сродни души по отношение на развода, то това бяха те двамата. Всичко това може и да беше лъжа, но аз разчитах на джипиеса, за да го държа под око. Освен това разполагах с цели четири или пет часа, преди той да се прибере у дома.
Щом излезе от къщата, се хвърлих под душа, облякох се набързо в най-тесните дънки и блуза, които намерих, тъй като всичко ми висеше. Сложих си светъл грим и опънах косата си на опашка, за да позагладя бръчките на челото. Поставих си гланц за устни и прецених, че едно бижу ще се отрази добре на мисията ми по задаване на въпроси. Потърсих в кутията за бижута колието, което Пол ми подари през сватбения ни уикенд — две златни верижки с гълъб на всяка, разперили криле, които изглеждаха така, сякаш летят един до друг. Не успях да го намеря сред заплетените колиета. Неочаквано си спомних, че го носех в деня, когато дойдоха детективите, но не помнех къде съм го оставила. Опитвах се да разплета възела в ръката си и открих друго, което, ако имах достатъчно време и търпение, с каквито не разполагах, щях да мога да отделя от останалите. Погледнах телефона и разбрах, че остава едва един час, преди магазинът да затвори.
Излязох без колие.
Трафикът се оказа по-натоварен, отколкото очаквах, и пътуването ми отне двойно повече време от предвиденото. Открих място, на което да паркирам. Оставаше ми съвсем малко време до затваряне. Навън беше все още светло, по улиците се виждаха достатъчно хора, за да призоват първите топли чувства от настъпващото лято.
Когато влязох в магазина, той се оказа потискащо празен. Чух някакъв шум зад полуотворената врата, която водеше към задната му част. Пристъпих към стъклените витрини и се взрях в нежните колиета от лабрадорит, лунен камък и опали, опасани в нежни златни нишки, всяко бижу аранжирано артистично върху къс плавей. Разгледах магазина и ми се стори, че не се е променил много през изминалите двайсет години. Бях го виждала единствено нощем, от тротоара, когато надничах. Може и да бях минавала оттук много пъти след сватбения ни уикенд, но сега за пръв път влизах.