Онзи уикенд беше най-хубавият в живота ми. Вечерта, когато се натъкнахме на „Илужънс“, беше много късно, ние вървяхме хванати за ръце, разхождахме се и си говорехме часове наред. Все ни се струваше, че нямаме достатъчно време, за да си кажем онова, което искаме. Бях в еуфория, че Пол най-сетне е напуснал съпругата си и пристигна у нас, настоя да се оженим колкото е възможно по-скоро. Наложи се да чакаме четири месеца, за да приключи разводът му, но той се пренесе у нас веднага. Търсихме заедно първия си апартамент с чувството, че започваме връзката си отново, по правилния начин.
След кметството се качихме в колата на Пол и си направихме пикник на нашия парцел, където планирахме да вдигнем къща. Въпреки жегата и септемврийската влага бяхме готови за горещ душ и топло легло. На следващата сутрин открихме очарователно хотелче, в което предлагаха закуски. Там имаше стая делукс и щедрата собственичка ни я даде с намаление в чест на медения месец, който щяхме да прекараме „в квартала“. Съдбата сякаш бе благосклонна към нас на всяка крачка.
Не излязохме от стаята до късно вечерта, прегладнели след интервали на страст и сън. Всичко беше затворено, освен един „7-11“, затова обиколихме града, след като си купихме купища сладки и солени снаксове, мляскахме и си говорехме, обикаляхме в кръг, докато не открихме пейка пред магазина, в който бях сега.
След като се наядохме с чипс и снакс и отмихме вкуса с „Будвайзер“, аз останах сама, докато Пол се шмугна между двата магазина, за да се облекчи. И двамата бяхме леко замаяни и се смеехме на всичко. Разсея ме нещо лъскаво на прозореца и се приближих, краката ми бяха омекнали от бирата и захарта, оставих Пол неприкрит. Колието с гълъбите бе закачено на нежни клонки и осветено отзад на иначе тъмната витрина. Пол се приближи зад мен, прегърна ме през кръста и отпусна глава на рамото ми, за да види какво е привлякло погледа ми. Останахме така дълго, почти не проговорихме, завладя ни общо чувство на „нещо окончателно“.
Когато се събудих на следващата сутрин, леглото беше празно. Преди да ме обземе познатият страх, че Пол е избрал съпругата си пред мен, той влетя с кафе, цветя и хартиен плик, който висеше от устата му, пълен с топли кроасани. Ядохме в леглото и навсякъде се разпиляха трохи от хрупкавите кроасани. По-доволна от когато и да било, аз се облегнах на Пол и затворих очи. Искаше ми се да заключа тези моменти в сейф. Усетих как ръката му ми слага колието и го закопчава с лекота. Когато отворих очи и сведох поглед, двете златни птички бяха кацнали в трапчинката между ключиците ми.
Сега в същия магазин аз опипах голия си врат, завладяна от спомена.
— О, боже! Нямах представа, че е влязъл някой! Мислех, че вратата е заключена.
Жената се взираше в мен иззад купчина кашони. Имаше гъста, буйна коса с пурпурен оттенък и се кокореше с престорено учудване иззад огромните си очила. Приличаше на деветдесетгодишна.
— Извинете ме, ако съм ви стреснала. Мислех, че все още е отворено.
Тя постави кашоните на плота между нас.
— Подготвях се да затварям, но ако обещаете да не казвате на никого, ще ви оставя да поразгледате, докато аз разтребвам. — Винаги си бях представяла, че баба ще изглежда по този начин. Аз не познавах своите баби.
— Много ви благодаря. Наистина много. Дойдох, защото съпругът ми е идвал наскоро и исках да проверя дали е купил нещо. — Усетих колко отблъскващо звучи признанието ми и ми се прииска да бях измислила нещо по-добро. Тя обаче се усмихна и ми отправи пълен с разбиране поглед. — Извинете, сигурно звуча доста потайно.
— Ни най-малко, мила. Няма да повярвате колко много жени идват да проверят дали гаджетата или съпрузите са им купили нещо специално. В повечето случаи става въпрос за пръстени. — Младежкият ѝ смях никак не отиваше на възрастното лице.
— Всъщност приближава двайсетата ни годишнина от сватбата и аз не знам какво да му купя. Ще ви призная, че неговите подаръци винаги са по-скъпи и хубави от моите и реших, че може да дойде тук, тъй като знае, че харесвам бижутата ви. Реших да проверя колко е похарчил.
Лъжите се редяха с лекота. Тя се усмихна още по-широко и закима.
— Разбирам. Умно. Ще ви кажа, мила, че подаръкът за двайсетата годишнина по традиция е порцелан, а ние не продаваме такива неща.
— Мъжът ми никога не би ми подарил порцелан. Той определено не е традиционалист — засмях се небрежно. — Видях го да влиза тук последния път, когато бяхме в града, докато аз си купувах сладолед отсреща. Мислеше, че не го гледам.