Тя се оглежда наляво-надясно, сякаш ще ми продава наркотици.
— Не би трябвало да го правя, но ако ми кажете фамилията на съпруга си и кога е идвал, мога да надникна във фактурите от онзи ден и да видя дали има нещо.
— Прекрасно.
Тя се врътна на сто и осемдесет градуса към компютъра и кликна, както бе с гръб към мен. Буквите бяха толкова едри, че успях да прочета всичко без усилие.
— Зле виждам — засмя се тя, прочела мислите ми. — Внукът ми се майтапи колко голямо трябва да правя всичко. Телефонът е още по-зле! Можете да прочетете есемесите ми дори да сте през два щата! Как се казва, мила?
— Фамилията ни е Кембъл. Трябва да е бил тук през последните две седмици.
Усетих как телефонът ми вибрира в чантата, но не му обърнах внимание. Дланите ми се изпотиха и ги избърсах в дънките. Стегнах се, когато усетих в раменете ми да пулсира тъпа болка. Как само ми се искаше да изпия едно окси, но знаех, че не бива, тъй като щях да шофирам в тъмното.
— Я. Погледнете тук. Оказахте се права! — Видях името на Пол съвсем ясно от мястото, на което бях застанала.
— Виждам, че е вписана кредитна карта за специална поръчка с вашата фамилия. Какво е първото име на картата и последните пет цифри?
— Пол. 00008.
Гласът ѝ стана по-силен с една октава, когато се обърна към мен.
— Струва ми се, че ще се зарадвате. Купил ви е много красиво бижу. И е похарчил нелоша сума. Не искам обаче да развалям изненадата. Само ще ви кажа, че поръчката е специална и ще ви бъде доставена във вторник. О! Името ви е същото като на дъщеря ми! Какво приятно съвпадение. Сега вече не се чувствам толкова виновна, че наруших правилата. — Тя ми намигна конспиративно.
Може Пол наистина да ми беше купил нещо. Не се бях замисляла, че търсенето може да ме отведе до мен. Поредният съпружески жест, с който да ме държи на тъмно, затворена в ограничения ми свят, в който бяхме двамата срещу всички останали. Само че аз трябваше да видя, за да повярвам.
Жената се обърна с гръб към екрана и скри информацията под името на дигиталната фактура. Приведох се напред и нарочно бутнах кашоните с лакът. Те се строполиха на пода от нейната страна на плота в малка лавина от панделки и картон.
— Мили боже! Много се извинявам. Толкова съм непохватна! — Извих врат, за да видя екрана, преди тя да се наведе, за да събере всичко, което падна.
— Няма страшно, мила. — В гласа ѝ долових досада, докато събираше кашоните, а аз се опитвах да видя адреса под името на съпруга ми. Умът ми се опита да осмисли името на улицата и номера. Това не беше нашият адрес.
Докато жената трупаше кашоните на плота, направих крачка да ѝ помогна и тя омекна. Насилих се да говоря спокойно.
— Питам се откъде знаете името ми. Казахте, че е като на дъщеря ви.
— А, пратката е лична. Видях бележката под поръчката. Много обичам името Дейна!
27.
Пол
Този последен месец с Дейна ми осигури повече яснота, отколкото съм усещал.
Не бях наясно до каква степен съм се изолирал от живота си и хората в него. Как съм се обградил със стените, които сам съм издигнал, и историите, които съм разправял. Всичко това се променяше. Имах чувството, че най-сетне съм се свързал с онази част от мен самия, която е съществувала през цялото време, но така и не съм познавал. Поне досега. Трябваше да благодаря на Дейна за всичко това.
Интимността между нас, докато бяхме заедно, ми позволи най-сетне да се почувствам достатъчно сигурен и да се откажа от заблудите и глупостите, към които се придържах през всички тези години. Усещах как лъжите се свличат. Чувствах се по-лек, можех да дишам по-свободно. Вече можех да се изправя срещу себе си. Тежестта на измамното ми поведение ме притисна и отчаяно ми се прииска да се отърся от него. С едно изключение, можеше да се каже, че съм постигнал желаното.
Ребека не биваше да научава. Все още не. Не и преди да настъпи точният момент. Просто трябваше да подредя нещата, да си обясня положението, а след това щях да ѝ кажа какво става. Щях да ѝ обясня връзката с Дейна, как тя ми помогна най-сетне да отворя очи. Знаех, че Ребека ще прояви разбиране.
Кошмарите бяха по-малко, идваха все по-нарядко. Вече не се гмурвах под покривалото на нощта, за да изкопая тялото, което се оказваше на съпругата ми. Последния път, когато сънувах снежна буря, тя не беше кошмарът, с който бях свикнал.
Вървях през снега, този път обут в зимни ботуши. Усетих нещо на пътеката, но когато се обърнах, видях, че снегът запълва следите ми. Видях и редица дървета отстрани на ширналото се поле и закрачих през него. Скрих се зад дебелия ствол на петнист дъб и оттам наблюдавах как двамата детективи минаха покрай мен, без да ме забележат.