Събудих се до Ребека за пръв път, откакто тя пребори болестта. С известно облекчение се превъртях и я прегърнах.
— Обичам те, Маду.
Тя изпъшка и ме отблъсна по онзи очарователен начин, който ми беше добре познат. Преобърнах се на другата страна и спах непробудно чак до сутринта.
Доколкото можех да преценя, на Уолкот и Силвестри им омръзна да душат. Преди две седмици ми се стори, че ги забелязах, докато се връщах у дома от Смиттаун, но после реших, че нервите ми играят номера. Едва ли бяха слухтели около къщата, а и Ребека не беше споменала нищо, откакто се върна на работа. Бях страшно доволен, че се отървах от тези досадници.
Хавиер и момчетата приключваха. Дотук поне си скъсаха задниците от работа и изглежда си бяха оставили време, за да ми помогнат с покрива, стените и подовете. Тези момчета наистина се гордееха с работата си. Освен това беше страхотно, че мога да им плащам по надница и половина през уикенда. С това темпо, стига водопроводчикът, електричарят и бояджиите да успееха да поддържат темпото, а не да ми се правят на маймуни, щях да успея да завърша строежа тъкмо навреме.
28.
Уолкот
— Колко време ще се влачим след този идиот?
Смрачаваше се, докато двамата с партньора ми чакахме в колата.
— Нервите ли те хванаха, Силвестри?
— Не, само питам. Докога от отдела ще ни оставят да следим Кембъл?
— Имаме късмет, защото Съфък е доста заспала област през повечето време.
— Да, бе, голям късмет.
Редовно проследявахме Пол Кембъл до тази къща в Смиттаун.
— Търпение, приятелю.
— Две седмици, Уолкот. Две скапани седмици. Досега го изловихме единствено да се чука зад гърба на жена си. Тук няма нищо скрито-покрито, след като знаем с кого си имаме работа. Няма нужда от Шерлок Холмс, за да намести парчетата от пъзела.
— Да, предполагам, че дори Лари Холмс7 лесно ще се справи с този случай.
Силвестри прихна.
— Да не би да следиш боксьорчетата?
— Все пак това е джентълменски спорт.
— Да, бе. Имаш ли нещо против да си изям вечерята? Стомахът ми къркори.
— Давай.
Силвестри бръкна под седалката и извади пликчето. Махна капачето и от буркана се понесе воня.
— Господи, човече. Какво се е развалило?
— Зелето. — Той лапна хапка и задъвка бавно.
— Понякога се тревожа за теб.
— Недей. Грижа се за себе си, братко. Искаш ли да си хапнеш?
Дръпнах се.
— Мили боже, човече. Не.
— Това е кимчи. Ферментирало е.
— Знам какво е кимчи. Ти да не би да си фен?
— Мамка му, не. Ужасно е. Само че се отразява добре на стомаха. Пробиотици.
— Ти връзваш ли се на тези неща?
— Кълна се в тях. Това е наука, човече. Пребиотици и пробиотици. Оправят ти чревната флора.
— Чакай, какви са тези пребиотици?
— Помагат да смелиш пробиотиците. Помагат на стомаха ти да завърши храносмилателния цикъл. Аспержите и чесънът, които ядох одеве, са добри пребиотици.
— Хм. Как ги научи тези неща?
— Чел съм за тях, когато се учех да готвя. Разполагах със свободно време.
— Кога беше това?
— Когато жена ми ме напусна.
— Тя ли се е занимавала с готвенето?
— Не, оправях се в кухнята. След като тя ме напусна, започнах да се грижа по-добре за себе си.
— Хм.
Той помълча.
— Имах проблем със сосовете. След като тя ме напусна, се запасих с някои неща. Промених някои навици. Не е никак зле да живееш здравословно.
— Ясно. — Обърнах се и погледнах партньора си. — Все още ли надигаш бутилката?
— Бутилката ли? Да, понякога.
— Радвам се.
— Хайде, почва се.
Проследих погледа му към предната веранда на къщата, където лампата над вратата светна. След малко вратата се отвори. Пол Кембъл излезе, последван от жена, която беше в края на петдесетте.
— Тази пък коя е? — попита партньорът ми.
Кембъл сплете ръка с тази на жената, докато вървяха по пътеката към алеята.
— Интересно — заявих.
Когато стигнаха до джипа на Кембъл, жената се приведе напред за дълга прегръдка. Двамата си казаха нещо, след това се целунаха по бузите, преди Кембъл да се качи в автомобила и да запали мотора.
— Много са близки тези двамата — заяви Силвестри. Обърна се ококорено към мен. — Той май е накарал майчето да се захласне по него.