— Ами останалият боклук от стаята?
— Не, чистачката се погрижи, преди да се настанят новите гости.
Силвестри се наведе над рецепцията.
— Има ли вероятност боклукът да е все още в контейнер зад мотела?
— Не — отвърна Джина. — Събират боклука в петък около два. Отдавна вече го няма… — Неочаквано очите ѝ заблестяха. — Чакайте малко — прошепна тя. — Вие да не би да търсите ДНК?
— Спипа ни — отвърна Силвестри.
— Това е страхотно — грейна тя.
— Джина, щастлива ли си тук в „Ин“? — попитах. — Защото винаги можем да използваме талант като твоя в академията?
Тя се изчерви отново.
— Ама и вие сте едни.
Приведох се напред.
— Преди да си тръгнем, има ли нещо друго, което помниш?
Тя се замисли за миг.
— Май не. Нали ви казах, освен че е съсипала стаята, тя беше страшно готина. — По лицето ѝ бавно плъзна загриженост. — Чакайте, не е опасна, нали?
Вдигнах длан.
— Сигурни сме, че не представлява опасност. — Бръкнах в джоба на сакото с другата ръка и извадих визитка. — Би ли ни звъннала, ако я видиш отново или се сетиш за нещо? — Подадох ѝ визитката.
— Разбира се, детективи.
Силвестри плъзна ръка по плота.
— Много ни помогна, Джина. Благодаря ти. Надявам се остатъкът от смяната ти да мине леко.
— Благодаря, момчета. И на вас лека смяна. И се пазете.
29.
Ребека
Минаха две седмици, откакто ходих в бижутерията. През тези две седмици се будех, щом звъннеше алармата, и или се обличах за работа, както обикновено, или за часа по спининг в „Лотос“ преди работа. Подготвях обяд в кутия, както обикновено, преструвах се, че преглеждам имейли, докато пиех кафе сутрин, и си измислях дни със срещи. Чаках да стане гаф и Пол да ме хване в лъжа, но той беше твърде погълнат от собствените си лъжи и не забелязваше нищо. Всеки ден беше борба, докато се опитвахме да създадем впечатление, че нещата са си съвсем нормални, както са били преди. Пол беше зает, имаше си задачи, но също така беше станал по-сговорчив и щастлив. При мен пък беше тъкмо обратното.
Къщата ни вече не ми се струваше сигурно и безопасно място. Повечето нощи лежах до него и имах чувството, че чувам как Шийла се влачи по пода към мен. Ако все пак успеех да заспя, се будех редовно около три след полунощ. Чувството, че в къщата има някого, ме принуждаваше да ставам. Обикалях безшумно стаите, дръпвах завесите на душа, проверявах зад пердетата в хола, търсех натрапници в шкафове и под леглото. Единственото присъствие, което откривах, бях аз, а лудостта ми ставаше все по-силна с всяка изминала нощ.
За да се убедя в здравия си разум или липсата на такъв, снимах с телефона всяка стая, преди да си легна, а когато слънцето изгрееше, сравнявах снимките. Не бях луда. Врати на шкафове и чекмеджета, които вечер бяха затворени, се оказваха открехнати на дневна светлина. Кранчета течаха, а знам, че не ги бях пипала, прозорци, които бях затворила и заключила, мистериозно се бяха отворили през нощта. На няколко пъти чувах шумове в къщата, сякаш някой се движеше бавно и внимателно из стаите, но не исках да будя Пол, преди да се убедя, че звуците не са моя измислица. Една сутрин прехвърлях снимките от нощта и забелязах проблясък на пода в хола, зад завесата. Оказа се сянка с размерите и формата на човек. Увеличих образа, но ми беше трудно да определя дали онова, което виждах, е нещо повече от сянка на неодушевен предмет. Колкото повече я наблюдавах, толкова повече ми приличаше на сянката на някой приблизително с моя ръст.
Едва потисках желанието да се доверя на Пол. Той беше много добър, когато трябва да се отърве от мислите, които не му се нравят, и да ги блокира. Шийла, детективите, истината за това как прекарва дните си, бяха забранени теми. Научих си урока след няколко безсънни нощи, щедро количество вино и прекалено много таблетки перкосет. Заспивах с глава, отпусната на гърдите му. Слушах ударите на сърцето му и усещах топла обич към него, за разлика от обичайното ми състояние на тих бяс.
— Пол?
— Ммм?
— Вярваш ли в призраци?
— Стига, Маду.
— Какво? Вярваш ли в живота след смъртта?
— Не.
— Изобщо ли?
— Ни най-малко. Не вярвам, че трябва да си губя времето, като говоря за призраци, камо ли да вярвам в тях.
— Никога не сме говорили по този въпрос.
— Стига, любима. Този разговор е детински.
— Ами ако някой го сполети насилствена смърт и се озове между света на живите и там, където е животът след смъртта? Ами ако…
— По тази логика двамата с теб сме видели поне шест призрака.