— Може и да съм виждала, Пол.
— Маду. Отказвам да водя подобен разговор.
— Всъщност го водиш.
— Това е глупаво. Каквото и да си въобразяваш, че си видяла, то е в главата ти.
Повече не повдигнах въпроса пред него. Само че не можех да не обръщам внимание на странните неща, които се случваха през последния месец. Продължаваха да изчезват дребни неща, някои от липсващите се появяваха. Миналата седмица годежният ми пръстен бе поставен в сапунерката, сякаш е бил там през всичкото време. Тази сутрин колието с гълъбите се оказа в кутията ми с бижута разплетено, поставено върху останалите накити.
Минаха две седмици, преди да се замисля дали Пол не ме манипулира психологически. След като е бил способен на толкова лъжи и тайни през изминалата година, кой можеше да каже дали не си играе със здравия ми разум, преди да дръпне шалтера на брака ни? Отмъщение за убийството на гаджето му може би? Задето съм застанала на пътя на новата му любов може би? Колкото повече научавах за новия му живот, толкова повече се замислях какво задоволство ще изпитам, когато го нараня. Защо и той да не изпита същото?
Единственото хубаво, когато те следят и тормозят, е мотивацията да напускаш къщата всеки ден. След всяка нощ на недоспиване и тревожни обиколки наблюдавах как слънцето изплува и чаках времето, когато ще мога да избягам от нахлулата в нашия дом опасност, за да наблюдавам нейния.
Първата вечер, когато отидох до къщата ѝ, бях невнимателна. Вкарах адреса ѝ в джипиеса си и дори не се замислих, че Пол може да го види, ако вземе моята кола. Беше почти осем вечерта, когато изскочих от бижутерийния магазин и без дори да обърна внимание и да запомня пътя, спрях пред старовремска къща в колониален стил, която се нуждаеше от прясна боя, и паркирах от другата страна на улицата. Не бях на повече от осем километра от собствената си къща. Вътре светеше и забелязах движение. Автомобилът на Пол не беше паркиран тук, но почувствах, че това място е важно за него. Докато седях в мрака, в мен нахлу творческа енергия. Усетих, че целта ме тласка да се задействам.
На следващата сутрин станах и се приготвих за работа, както обикновено. Когато Пол тръгна, взех юбер до офиса на „Ейвис“ през два града. Наех най-незабележимата кола, с която разполагаха, тъмна, със затъмнени прозорци. Исках да е черна, за да се слива с останалите на улицата. Сега имаше толкова много шофьори, които спираха пред различни офиси и къщи и чакаха пътници. Реших, че лесно ще се слея с тях. Дори купих от Ибей стикер за такси. Удивително е колко лесно можеш да се престориш, че си някой друг.
Още сутринта отидох с колата пред тях и седях и наблюдавах целия ден. Следях движенията на Пол и есемесите на телефона му, но не открих нищо подозрително. Към 16:30 осъзнах, че съм висяла тук почти шест часа, без да хапна или да отида до тоалетната. Бях взела много малки количества ксанакс по време на наблюдението, но не пипнах болкоуспокояващи, да не би да се надрусам и да заспя или да катастрофирам на връщане към дома. Бях разочарована, докато отивах с колата под наем към паркинга на мола, и се питах дали не губя почва под краката си, докато истинското такси не ме откарваше към дома. Усетих обаче, че възможностите са налице, когато Пол пусна имейл на Дейна, че няма търпение да я види на следващия ден.
Паркирах по-далече от къщата ѝ и притаих дъх, когато видях неговото „Чероки“ да приближава от обратната посока. Той слезе от автомобила и прокара пръсти през косата си, докато вървеше към страничната врата от страната на гаража. В походката му личеше въодушевление, сякаш нямаше търпение да стигне до къщата. Зачаках жената да излезе и да се хвърли в ръцете му. Не се случи нищо толкова драматично, но без колебание той завъртя топката на вратата и влезе. Това семпло, обиграно ежедневно движение буквално разкъса сърцето ми.
Трябваше ми минута, за да си поема дъх и да престана да треперя, за да запаля двигателя на колата и да потегля. Представих си как новата любовница на Пол поглежда през прозореца и обяснява за колата, която е стояла паркирана пред дома ѝ два поредни дни, настоява той да ми поиска обяснение. Сцената, която се разигра в ума ми, беше толкова жива, че се разтреперих от унижение. Зарекох се никога повече да не се връщам, докато давах газ, за да се отдалеча по-бързо.
Едва не набих спирачки, когато забелязах познати лица, паркирали няколко къщи по-надолу от нейната. Детективите правеха същото като мен допреди малко. Не ги бях забелязала, защото цялото ми внимание беше насочено към Пол. Трепнах, когато си помислих, че са ме видели, но вниманието им беше изцяло насочено някъде над рамото ми.