Видях как Пол отиде при предната врата и хлътна вътре. Жената все още беше в колата и забелязах, че е много слаба. Беше в елегантни дънки и боти на ток. Когато се отдръпна и се изправи, аз притаих дъх, а сърцето ми спря.
В ръце носеше малко момченце. То беше на около три или четири, пъхнало едната си ръка в устата, а другата в гъстата си, къдрава тъмна коса. Детето приличаше много на нея, но косата му беше няколко нюанса по-светла. Цветът беше по-близък до този на Пол. Опитах се да пропъдя мисълта.
Пол излезе от къщата и тръгна по алеята към тях. Жената се усмихна, а момченцето запляска щастливо към него. Тя го пусна на земята и то хукна към нещо пъстро в тревата — футболна топка. Пол и жената останаха един до друг. Разговаряха и наблюдаваха момченцето. То затича около тях като куче, което събира плъпнали наоколо овце, и ги накара да пристъпят по-близо един до друг. Пол каза нещо и тя се разсмя с цялото си тяло. Беше поне десет години по-млада от мен и по нищо не личеше да е носила или раждала дете. Усетих как кръвното ми падна рязко и в мен се надигна вълна, която напъваше да излезе навън.
Момченцето се втурна към краката на Пол, не можа да се спре и се сблъска с целта си с пълна скорост. Пол се наведе и го вдигна над главата си за огромна негова изненада и радост. Жената ги наблюдаваше през смях, а после погледна скришом телефона си, докато Пол и момченцето се гонеха по предната ливада и си подхвърляха топка. Имах чувството, че пропадам. Колата ме притискаше от всички страни и усещането, че съм смазана до смърт, започна неочаквано, сякаш някой беше щракнал ключ.
Когато видях с каква непринуденост и щастие се държи Пол с детето, сякаш нещо ме преряза. Толкова бях смазана, че се страхувах да не повърна в тесния автомобил, затова отворих леко прозореца, за да влезе малко въздух. Легнах на седалките и дишах дълбоко, докато гаденето премина. След това избърсах лепкавата студена пот от челото си и се изправих отново, за да продължа да гледам.
Дейна пристъпи към Пол и му подаде телефона. После вдигна момченцето, а Пол им направи снимка. Тя отиде при него и отпусна ръка върху неговата, докато той ѝ показваше снимката. Главата ми отново запулсира болезнено.
Пол посочи табелата, която беше забил. По лицето ѝ преминаха различни чувства. Имаше и нещо като изненада, но също така очевидно облекчение и щастие. Пристъпи към Пол и го прегърна. Момченцето наблюдаваше майка си и прегърна краката и на двамата, докато те се прегръщаха. Всички се смееха. Изглеждаха щастливи. Приличаха на семейство. Семейство, на което пречех да бъде заедно.
Нямаше нужда да чувам какво си казват, за да разбера онова, което виждам. Отговорите на всичките ми въпроси бяха очевидни, както и табелата „Продава се“. Трябваше да го кажа на глас, за да чуя думите.
— Пол има друго семейство. — Тази мисъл отекна в главата ми като писък. Кокалчетата ми бяха побелели на волана и затреперех толкова силно от гняв, че зъбите ми затракаха. Жената и синът ѝ дадоха знак на Пол да ги последва в къщата. Той затвори входната врата след себе си.
Разбирах, че иска да се махна, и знаех защо го иска. Не бях параноичка. Бях в опасност. През всички години, докато бях с него и отблъсквах мечтите за семейство, той бе градил живот с друга. А аз му пречех.
Щях да убия съпруга си.
30.
Пол
Днес замалко да умра.
Бях на покрива с Хавиер, слагахме керемидите, когато се подхлъзнах. Ако той не ми беше стиснал китката, щях да се търкулна и да падна върху купчината камъни долу. Вината си беше само моя. Между строежа на къщата, помощта, която оказвах на Дейна да продаде своята, и опитите да съм по-често у дома, бях напълно отнесен. Дейна се опитваше да ме зареди, но аз си имах предел, а физическото изтощение ме притискаше. Напоследък изпитвах моменти на делириум. Изглежда не бях единственият.
Миналата седмица Ребека ме бе събудила с някакви глупости за призраци. Доскоро разумната ми съпруга май затъваше. Знам, че беше подложена на стрес на работа с онзи кретен за шеф, но повече ме притесняваше поведението ѝ. Нараняването на рамото я накара да увеличи дозата на болкоуспокояващите, а напоследък я заварвах разтреперана и изнервена. Освен това се страхувах, че не е успяла да загърби инцидента, и се питах дали умът ѝ не е събудил спомени от детството. Беше болна, държеше се неразумно, изглеждаше изпита, измъчена. Боях се, че ако се опитам да поговоря с нея, ще я изтласкам на място, където вече няма да мога да я достигна. Ставах все по-нетърпелив да се махна от тази къща, да избягам от този живот.