Като изключим, че едва не паднах и не се убих, строежът вървеше безпроблемно, слава богу. Лятното време ни връхлетя и жегата от средата на май мъчеше екипа. Надявахме се покривът да е готов до седмица. Щеше да бъде истинско облекчение да влезем вътре и да се скрием от слънцето.
Пазарът на недвижими имоти беше в застой, тръпнеше в очакване на летния сезон, което бе облекчение. Нещата утихваха. Най-големият ми проблем щяха да се окажат извиненията да излизам от къщи през следващите няколко месеца, докато довършваме строежа. Но ако успеех да удържа положението още малко, може би щях да задържа всички топки във въздуха.
31.
Силвестри
— Кажи, Уолкот, вие с госпожата планирали ли сте нещо за Деня в памет на загиналите във войните? — Климатикът в служебната кола беше единственото, което ми позволяваше да обсъждам началото на летния сезон, без да се вбеся.
— Сигурно ще идем на плажа. Жена ми обича плажа.
— Ти майтапиш ли се с мен?
— Какво?
— Не мога да си те представя да лежиш на плажа.
— Да не би да съм албинос?
— Просто си представям господин Роджърс със скапаните жилетки.
— Все някак трябва да събера витамин Д. Докато съм затворен тук с теб, не става.
— А ми казват, че съм истински слънчев лъч.
— Да. Продължавай да се държиш все така.
Радиото засъска.
— Десет-петнайсет в аптека „Макнамара“.
— Пак ли? По дяволите. Дай газ.
— Детективи, колко мило, че дойдохте. — Любимият ни аптекар беше застанал на паркинга, когато спряхме. Никак не се зарадва, че ни вижда. Чувствата бяха взаимни.
Уолкот изключи от скорост и слязохме на нажежения асфалт.
— Дойдохме колкото е възможно по-бързо. Избягаха ли, Ленард?
— Тя избяга. Но успя да задигне лекарствата от два шкафа. — Той се обърна и тръгна към аптеката.
— Тя ли? — попитах. — Това е нещо ново. И какво успя да докопа?
— Обичайното — оплака се аптекарят. — Окси, перкосет, няколко кутии демерол.
— Каква изненада — отвърна Уолкот. Той записа имената на лекарствата в бележника си, докато влизахме в аптеката.
— Скапаните застрахователни фирми направо ме убиват. Не искат да покриват скъпите лекарства, а всички майки от тази страна на Ривъруд идват тук и ми се правят на малоумни, за да се запасят с опиати, да не говорим, че някои от вас, момчета, размахват пищов под носа ми всеки път, когато ви се обадя.
— Опитваме се да оправим и тази работа. — Партньорът ми обърна на нова страница. — Как изглеждаше жената?
— Трудно ми е да кажа. Лицето ѝ беше покрито с шал, друг скриваше косата. Може да е в средата на трийсетте, поне така ми се стори. В доста добра форма. Беше облечена така, сякаш излизаше от тренировка.
— Беше ли въоръжена? — попитах.
— Да, размахваше твърде голям за нея пищов. Беше така пощръкляла, че се страхувах да не вземе да гръмне случайно. Господи.
Партньорът ми затвори бележника и погледна аптекаря.
— Радваме се, че си добре, Ленард.
— Да, този път. Мисля да си купя пистолет за аптеката. За да се защитавам.
— Избий си тази мисъл от главата — рекох. — Така обирът ще се превърне в убийство. Просто ги остави. Нали си застрахован.
— Като че ли това ми е от полза — разфуча се той.
— Случайно успя ли да оправиш охранителната камера? — попитах.
Той замълча, докато ме гледаше злобно.
— Бях малко зает да осигурявам поръчките.
Партньорът ми се намеси.
— Няма нужда да викаш, приятелю.
Ленард огледа нещастно кралството си.
— Момчета, търсите ли помощ в моргата? Вече ми се струва, че предпочитам да се разправям с неживите.
Уолкот го погали по рамото.
— Ще кажем по някоя добра дума за теб.
— Ще ви бъда признателен. — Погледна ни замислено. — Не ми е никак приятно да го кажа, но сигурно ще се натъкна на същите типове и там.
Бяхме на паркинга, връщахме се към служебния автомобил, когато телефонът на партньора ми звънна.
— Детектив Уолкот… Да… Кога?… Тръгваме веднага. — Той затвори и ме погледна. — Трябва да вървим.
— Какво става?
По лицето му се мярна нещо като усмивка.
— Обадиха се за тяло.
32.
Ребека
Тялото ми беше парализирано.
— Престани да се съпротивляваш.
Пръстта се сипеше върху мен като водопад. Опитвах се да задържа глава над бързо трупащата се пръст.